Обект № 522 [bg]

Момичето нави един кичур от боядисана си на червени ивици коса около пръстите си, може би по-лека форма на нервния тик на полицайката. Сакс отново погледна грозната буца метал, около метър на метър и петдесет, сред още много такива.

Връхлетяха я спомени. Още като ученичка с баща си, заедно в малкия гараж през съботните следобеди, да ремонтират карбуратора или скоростната кутия. Усамотяваха се там по две причини — заради удоволствието от работата и компанията си и за да се скрият от киселото настроение на третия член на семейството: майка й.

— Разстояние между електродите? — питаше баща й, за да я изпита.

— При свещите — отговаряше младата Амелия, — нула цяло и трийсет и пет. Между нула цяло и трийсет и нула цяло и трийсет и две — задържане.

— Браво, Ейми.

Сакс си спомни и друга случка — една среща през първата й година в колежа. С момчето, което бе известно с инициалите Си Ти, се запознаха в една бруклинска закусвалня. Всеки се изненада от колата на другия. Амелия със своето камаро — тогава жълто с черни ивици за акцент, — той с хонда 850.

Сандвичите и безалкохолните свършиха бързо и понеже бяха само на няколко километра от една изоставена самолетна писта, състезанието беше неизбежно.

Той пръв набра скорост (все пак возилото на Амелия тежеше тон и половина), но след неколкостотин метра нейният звяр го настигна — той караше внимателно, а тя не — така продължи, свистейки по завоите, до финала.

После — най-любимото й пътуване от всички. След края на първото им съвместно разследване с Линкълн Райм, неподвижен, стегнат с колана на седалката до нея, със смъкнати прозорци и развети от течението коси. Тя постави ръката му на скоростния лост и я движеше, когато сменяше скоростите. Спомняше си виковете му във воя на вятъра:

— Мисля, че го чувствам! Да, чувствам го!

Колата вече я нямаше.

Съжалявам, госпожице…

Пам заслиза по насипа.

— Къде отиваш?

— Не може да слизате там, госпожице! — Собственикът размаха документите като предупредителен семафор.

— Пам!

Нищо не можеше да я спре. Момичето се приближи до металната буца и бръкна вътре. Задърпа силно и извади нещо, после се върна при Сакс.

— Дръж, Амелия.

Беше лепенката от волана, емблемата на „Шевролет".

Сакс беше готова да се разплаче.

— Благодаря, миличка. Хайде. Да се махаме оттук.

Върнаха се в Горен Уестсайд и спряха за един утешителен сладолед; Сакс бе уредила Пам да си вземе свободен ден от училище. Не искаше да вижда Стюард Евърет и момичето с готовност се съгласи.

Сакс се чудеше дали учителят ще се откаже толкова лесно. Както в евтините сериали — като „Писък" и „Петък тринайсети" — които с Пам често гледаха късно вечер, подкрепяйки се със солени бисквити и фъстъчено масло, Амелия знаеше, че бившите гаджета, подобно на убийците от филмите на ужасите, понякога имат способността да възкръсват.