Всичко от начало [bg]

64.

Харон е безрадостно място, заспало, каменно и неприятно. Луната се върти в окаяна орбита, сякаш решена вечно да трие замръзналата си повърхност в ледените хълбоци на Плутон.

Напразна надежда. Тук, в самия край на системата, всички надежди са напразни. И планетата, и нейната луна са глухи за нуждите и желанията на живота. Навсякъде цари мрак и лед, ужасяващо съчетание от мръсотия и метан, което най-добре да бъде оставено на мира.

Плутон е краят на всичко. Отвъд него лежат глъбините на огромния космически океан, онази бездънна бездна, която винаги се стреми към безкрайността. А по-нататък — звездите.

Някога, открих аз, за отдавна изчезналата раса, дала на тези светове имена на божества, Плутон е бил богът на мъртвите, а Харон — ужасният пилот, който въртял бизнес, като доставял душите на мъртвите в мрачното му царство. Имали са вярна представа, онези древни хора, мислеше си Табита Джут, докато совалката излиташе от палубата и оставяше „Порцеланова цитадела по първи зори“ да продължи напред през невидимата граница, за да потъне във великата нощ.

Защо отиваха на Харон, влачейки на буксир тъжния корпус на „Алис Лидъл“? Табита навъсено гледаше през прозореца към оловния глобус, увиснал в пространството над последната планета. Приличаше й на покрит със зелена патина, мазен сачмен лагер.

— Какво е онова там? — попита Саския. — Зеленото петно?

Еладелдийският страж оголи зъби и провеси лилавия си език.

— Щабът — излая той.

— На повърхността?

Еладелдиецът не каза нищо повече.

Табита остави Саския и се върна обратно на твърдата метална седалка, докато совалката се приближаваше към замръзналата луна. Дори само от вида на Харон й ставаше студено, по-студено, отколкото в стерилните морета на космоса. Слънцето бе далечна бяла точица, едва различима от всички бели звезди и също толкова недостижима.