Честотата на Шуман [bg]

Последния път, когато бе идвал тук, Уилсън беше заедно с Бартън, лидера на Меркуриевия екип - човека, който по някакъв начин контролираше всеки аспект от света му. Но този път беше сам, без напътствията на Бартън и изправен пред поредното огромно предизвикателство. Нямаше на кого да се осланя и се чувстваше ужасно неподготвен. Пое дълбоко дъх и се застави да си спомни хребетите на Сиера Невада. „Резултатът е сигурен“, каза си - тринайсетте прехвалени гении от другата страна на вратата нямаха шансове срещу него. Усмихна се. И реши, че има много тънка линия между това да си позитивен и пълен невежа.

Бутна двойната врата.

Заседателната зала бе пълна с хора, всички чинно седнали на отредените им места. Бъбренето престана в мига, в който Уилсън влезе. Атмосферата беше напрегната. Дейвин, Андре, Карин и Джаспър седяха отпред един до друг. Зад тях в две редици се бяха разположили другите деветима членове на Меркуриевия екип. Имаше два празни стола - един до професор Оутър и един начело на масата за Г. М.

Във въздуха се носеше обезоръжаващият аромат на свежи цветя. Отвън слънцето се спускаше към хоризонта и небето тепърва започваше да се обагря в тоновете на залеза.

Уилсън нарочно бе закъснял с повече от час. Всяка секунда беше от значение и той протакаше възможно най-много - професорът се нуждаеше от цялото време, което Уилсън можеше да му осигури за разшифроването на свитъците.

Всички в залата изглеждаха напрегнати от дългото чакане.

„Всяко зло за добро“ - помисли Уилсън; в момента конспираторите несъмнено усещаха напрежението най-силно от всички.

Това бе първото събиране на Меркуриевия екип в пълен състав след опитното прехвърляне. Всички реагираха по някакъв начин, когато той влезе в помещението. Дори Андре направи автоматичен опит да вдигне ръка за поздрав. С напълно безизразна физиономия Уилсън отиде до стола си и седна. Трябваше да ги накара да повярват, че вече знае истината.

Пред професор Оутър имаше малък холографски екран, на който се сменяха страници с данни. На всеки няколко секунди професорът въвеждаше нова команда, вглеждаше се напрегнато в резултатите и въвеждаше още нещо. На челото му бяха избили капчици пот. Уилсън никога не го бе виждал толкова напрегнат.

-      Декодирането - прошепна Уилсън. - Как върви?

Като последно средство професор Оутър използваше Дейта-Тран за прилагането на гигабитовия алгоритъм от Медния свитък. Декодирането се беше оказало много по-сложно, отколкото очакваше. И макар че Дейта-Тран не бе толкова сигурен, колкото им се искаше, двамата отчаяно се нуждаеха от изчислителната му мощ.