Дяволската колония

Нямаше да излезе от нея.

Ядрено-магнитният резонанс показа, че е получил съвсем лек удар, но се възстановяваше добре. Откритието беше направено по-скоро случайно. Истинската причина за влошаването на деменцията му — халюцинациите, нощните пристъпи на паника, скитническия синдром — се дължеше най-вече на неправилното приемане на лекарствата. Баща му неволно бе предозирал хапчетата и се беше отровил и обезводнил, което и бе довело до удара. В момента му сменяха лекарствата и като че ли имаше надежда, че след около седмица ще е достатъчно добре, за да го преместят в дом за душевноболни.

Това щеше да е следващото сражение.

След като изпрати майка си, Грей трябваше да реши какво да прави с къщата им. Брат му Кени беше долетял от Калифорния за погребението и днес имаше среща с адвокат и някакви агенти на недвижими имоти. Между двамата братя оставаха търкания по редица въпроси — чувство за вина, обида, обвинения. Кени не знаеше точните обстоятелства около смъртта на майка им, а само че е станала неволна жертва на отмъщение срещу Грей.

— Скоро ще сервираме закуска — обади се тих глас зад него. — Искате ли да ви донеса?

Той се обърна.

— Не, но все пак благодаря, Мери.

Мери Бенинг беше старша сестра на етажа, очарователна жена с късо подстригана прошарена кафява коса и синьо болнично облекло. Майка й също страдаше от деменция, така че тя много добре разбираше какво преживяват Грей и баща му. Грей оценяваше подобен личен опит. Позволяваше им да разговарят по същество.

— Как изкара нощта той? — попита Грей.

Тя пристъпи в стаята и затвори вратата.

— Добре. С по-ниската доза синемет е много по-спокоен.

— Днес доведохте ли Кюти или Шайнър?

Тя се усмихна.

— И двамата.

Двата дакела бяха нейните помощници в рехабилитацията. Болните от алцхаймер реагираха много добре на общуването с животни. Грей никога не беше помислял, че подобни неща ще подействат на баща му, но при посещението си миналата неделя видя Шайнър да спи в леглото на баща му, докато той гледаше футбол.

Въпреки това дори онази неделя беше трудна.

Както и всички дни.

Мери излезе и той отново се обърна към баща си.

Опитваше се да идва всяка сутрин, да е в стаята, когато баща му се събужда. Този момент винаги беше най-лошият. На два пъти установи, че баща му няма спомен за смъртта на майка му. Невролозите смятаха, че ще мине време, докато нещата се уталожат напълно.

Затова на Грей му се налагаше да разказва отново и отново за трагичната загуба. Баща му винаги се палеше лесно, а болестта влошаваше нещата. Три пъти на Грей му се наложи да се сблъска с гнева му, със сълзите и обвиненията. Понасяше ги. Може би част от него искаше подобно отношение.