Сенките
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #13
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Сенките». Краткое содержание книги:
- Първо трябва да говоря с теб - заяви тя.
Трез затвори очи за миг и се отпусна на колене пред нея, а част от ума му повтаряше: Не, не, не искам да го чуя. Каквото и да е, не искам...
Ръцете й, прекрасните й ръце се вдигнаха към лицето му и проследиха очертанията на челото, скулите, челюстта му. Един от палците й докосна долната му устна и той го целуна.
- Тази нощ Лукас направо откачи.
Трез се намръщи и поклати глава.
- Извинявай... какво?
- Долу в клиниката. Просто... откачи. Отрязали са част от крака му, за да го спасят... Мисля, че ще оживее. Ала той не се радва за това.
- А. Окей.
Въпреки че беше жестоко, единственото, което бе състояние да си помисли бе: „Е, и?“.
- Той иска да умре. Толкова беше ядосан, че не са му позволили.
Какво общо има това с нас - изкрещя Трез в главата си. -Кого го е грижа...
- Аз не искам да си отида - продължи Селена. - Не искам да те оставя. Част от мен дори не знае как да... искам да кажа, когато времето ми дойде, буквално не мога да си го представя.
Трез преглътна през гърло, свито като менгеме.
Преди да успее да отговори, тя прошепна:
- Ужасно ме е страх.
- О, кралице моя...
- За теб.
Когато Трез се сепна - защото това бе последното, което бе очаквал да чуе - тя взе лицето му в шепите си.
- Когато видях гнева у Лукас, омразата към света и всичко в него... уплаших се, че след като си отида, с теб ще се случи същото.
Заповядвайки си да бъде спокоен, Трез отвърна:
- Слушай, аз...
- Недей да лъжеш нито мен, нито себе си. Каквото и да кажеш сега, то трябва да бъде истината.
Което му затвори устата.
- Мисълта, че ще бъдеш изпълнен с такъв гняв, ме плаши повече, отколкото всичко, което ще се случи с тялото или душата ми. Независимо дали в края ни очаква вечен живот, или пък Небитие, онова, за което наистина се тревожа, си ти. - Очите й се впиха в неговите. - Искам да ми обещаеш - искам да се закълнеш върху сърцето си и върху моето - че ще продължиш. Че ще останеш тук заедно с Ай Ем и братята и ще им позволиш да се грижат за теб. Че няма да допуснеш скръбта да те съсипе. Не мога... няма да съм в състояние да ти помогна, така че ще трябва да ги оставиш да бъдат до теб.
- Селена, първо на първо, никъде няма да ходиш...
- Ръцете ми започват да изтръпват. Стъпалата и глезените ми също. Не мисля, че ни остава още много време, Трез.
* * *
Докато говореше, Селена изглади веждите на Трез, които заплашваха да се сбърчат. Часове наред беше упражнявала думите в главата си, мъчейки се да открие подходящата комбинация, та той да не отхвърли онова, което искаше да му каже.
То беше страшно важно. Трябваше да му каже всичко това, а той трябваше да го чуе.
- Ще ми бъде много по-трудно да се справя с онова, което предстои, ако се тревожа за теб.
Усещаше емоциите, които пулсираха в него, и изобщо не се учуди, когато черните му очи припламнаха с яркозелена светлина върху тъмното му лице... Ужасно й се искаше да може да му спести всичко това, ала не можеше.
- Искам да ми се закълнеш - продължи тя, - тук и сега, че няма да се затвориш за света, че ще...
Трез се изправи рязко и започна да крачи напред-назад, сложил ръце на хълбоците си, навел глава, сякаш се опитваше да се овладее.
- Трез, искам да продължиш да живееш, след като си отида. - Той понечи да поклати глава и Селена го прекъсна: - Защото това е единственото, което ще направи онова, което ме очаква, приемливо за мен.
Той вдигна ръце.
- Е, добре. Добре тогава. Ще продължа да живея. А сега може ли да се облека, за да отидем в клиниката...
- Трез. Не ме лъжи.
Той спря и се обърна към нея, великолепното му тяло преливаше от напрежение, мускулите на бедрата и раменете му потръпваха под гладката кожа.
- Какво искаш да ти кажа?
- Че ще позволиш на другите да ти помогнат. Ще имаш нужда от това... Аз бих имала нужда от това, ако бях на твое място...
- Ще го направя! Добре! Дори ще ходя при Мери... ще си окача на врата знак, на който пише „Преодоляващ скръбта си“, за бога. Доволна ли си? Сега вече можем ли да престанем да говорим за това?
Докато той й крещеше, Селена затвори изтощено очи.
- Трез...
- Казваш, че не можеш да си представиш как ме напускаш, нали? Е, аз пък не съм в състояние дори да мисля за това. Не мисля... отказвам дори да създам в ума си... - той посочи с показалец главата си - реалност, в която теб те няма. Така че не само не мога да си представя какво ще изпитвам, но изобщо не мога да мисля за някакъв си въображаем сценарий.