Лудостта на владетелите [bg]

Чатам не е единственият виден английски министър, чието здравословно състояние се срива, докато е на поста си. Отличният външен министър, лорд Касълрей, който играе важна роля в подготовката на мирните договори след края на Наполеоновите войни, получава умопомрачение през 1822 г. За тази криза вероятно допринася донякъде и стресът, предизвикан от неговата непопулярност в обществото, но той е силно засегнат и фактически е направо обсебен и от един избухнал малко преди това скандал. Става дума за ареста на епископа на Клохър, който е заварен в една лондонска кръчма — „Уайт Харт“ на Сейнт Олбънс Плейс в Уестминстър — без червените си епископски панталони в откровено интимна сцена с някой си Джон Мовърли, волнонаемен войник от Първи гвардейски полк. Без ни най-малко основание Касълрей започва да се притеснява, че също е застрашен от уличаване в хомосексуализъм. Той споменава за това на крал Джордж IV, който съвсем естествено отказва да приеме сериозно тези опасения, в резултат от които министърът предполага, че може да се наложи „да бяга от правосъдието“ и да потърси убежище „на края на света“. Касълрей е под силен стрес седмици наред, поради което има пристъпи на амнезия, а почеркът му става нечетлив. Неговите лекари са разтревожени, че в резултат от това министърът неусетно може да полудее, и нареждат бръсначите да бъдат изнесени от спалнята, но на 12 август 1822 г. болният все пак прерязва гърлото си с джобно ножче.

Проблемите, засягащи политиците и техните избиратели, през двадесети век са малко по-различни от онези, с които се сблъскват Чатам и Касълрейдж. Повечето политици, заемащи отговорни постове през това столетие, не са нито шизофреници, нито луди, макар че малко по-нататък ще видим, че изключение от това правило може би трябва да се направи за диктаторите. Но дори и при това положение техните умове пак понякога са чувствително и дори катастрофално засягани от заболяванията, от които страдат.