Устоите на Земята (Част втора)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част втора)». Краткое содержание книги:
Филип съжаляваше, че и животът на сестрата на Ричард не беше се уредил така добре. Ако имаше човек, чийто живот Църквата бе провалила, то това беше Алиена. Джак беше мъжът, когото тя обичаше и бе баща на децата й, но Църквата настояваше, че е женена за Алфред, въпреки че изобщо не бе имала плътско сношение с него. И не можеше да получи разтрогване заради злата воля на епископа. Беше срамно и Филип се чувстваше виновен, макар вината да не беше негова.
Към края на пътуването, докато се връщаха през леса в ясната пролетна утрин, младият Джонатан рече:
— Чудя се защо Господ кара хората да гладуват.
Беше въпрос, който всеки млад монах задаваше рано или късно, и имаше много отговори на него. Филип отвърна:
— Не обвинявай Господ за глада.
— Но Господ направи времето, което причини лошите жътви.
— Гладът не се дължи само на лошите жътви — отвърна Филип. — Винаги има лоши реколти на всеки няколко години, но хората не гладуват. Особеното в тази криза е, че идва след толкова много години гражданска война.
— Каква е разликата?
Отговори Ричард, войникът.
— Войната е лоша за земеделието. Стоката се коли, за да се изхрани войската, нивите се палят, за да не се оставят на врага и стопанствата запустяват, докато рицарите са на война.
Филип добави:
— А когато бъдещето е несигурно, хората нямат охота да влагат време и сили в разчистване на нова земя, в увеличаване на стада, в копаене на вади и градене на плевници.
— Ние не сме спирали тези работи — каза Джонатан.
— С манастирите е друго. Но повечето обикновени селяни оставят фермите си да запустеят по време на боевете, тъй че като дойде лошото време не са в добра форма да го издържат. Монасите гледат по-надалече. Но ние имаме друг проблем. Цената на вълната се е смъкнала заради глада.
— Не виждам връзката — призна Джонатан.
— Предполагам, че е защото гладуващите хора не купуват дрехи. — За първи път, откакто Филип помнеше, цената на вълната бе престанала да се вдига ежегодно. Беше се принудил да забави строежа на катедралата, да спре да приема нови послушници и да изключи виното и месото от храната на монасите. — За жалост, това означава, че ще пестим, докато все повече обеднели хора идват в Кингсбридж да търсят работа.
— И накрая ще се наредят на опашка пред манастирската порта за безплатен конски хляб и каша — каза Джонатан.
Филип кимна мрачно. Късаше му се сърцето да гледа здрави и силни мъже, пропаднали дотам, че да просят хляб, защото не могат да си намерят работа.
— Но запомни, причинява го войната, а не лошото време.
А Джонатан отвърна с младежка страст:
— Дано да има специално място в ада за графове и крале, които причиняват такова нещастие.
— Дано… Вси светии, какво е онова там?
От храстите бе изскочила някаква странна фигура и тичаше презглава към Филип. Дрехите му бяха опърпани, косата — разрошена, а лицето му бе почерняло от мръсотия. Филип си помисли, че горкият човек просто бяга от разярен глиган или дори че го е подгонила мечка.
После мъжът налетя и се хвърли върху него.
Филип беше толкова изненадан, че падна от коня си.
Нападателят падна върху него. Миришеше като животно, а и нечленоразделното пръхтене, което излизаше от гърлото му, беше като на див звяр. Филип се завъртя и зарита. Мъжът като че ли се опитваше да се докопа до кожената торба, която бе окачил през рамо. Филип разбра, че се опитва да го ограби. Нищо нямаше в торбата, освен една книга, „Песни Соломонови“. Филип се забори отчаяно, за да се освободи, не защото бе толкова привързан към книгата, а заради отвратителната мръсотия и воня на крадеца.
Но се беше оплел в каишката на торбата, а крадецът не пускаше. Превъртяха се върху коравата земя. Филип се мъчеше да се отскубне, а крадецът — да отскубне торбата. Едва забеляза, че конят му е побягнал.
Изведнъж Ричард спипа крадеца и го издърпа. Филип се превъртя и остана седнал на земята, замаян и без дъх. Вдиша чистия въздух облекчен, че се е измъкнал от гадната прегръдка. Опипа се по ръцете и краката. Беше понатъртен, но нямаше нищо счупено. Чак тогава се обърна към другите.
Ричард беше проснал крадеца на земята и стоеше над него, с едното стъпало между плешките на мъжа и с върха на меча опрян на тила му. Джонатан държеше двата коня и гледаше объркано.
Разтреперан, приорът се вдигна на крака. Чувстваше се изтощен. „На годините на Джонатан можех да падна от кон и отново да се метна на него веднага“, помисли си той.
— Дръж тая хлебарка под око, аз ще хвана коня ти — каза Ричард. Подаде му меча си.