Сага за Форсайтови

Загледан в огромния ствол — грапав и тук-там обрасъл с мъх, но още без хралупи, — той размишляваше как отминава времето. Това дърво е видяло може би цялата история на Англия; не би се изненадал, ако е поне от времето на Елизабет. Собствените му петдесет години бяха дреболия в сравнение с възрастта на това дърво. Когато този дом — негов собствен сега — ще бъде не на дванайсет, а на триста години, дървото ще е навярно все още тук, грамадно, с хралупи… защото кой би извършил светотатството да го отсече? В тоя дом ще живее може би пак някой Форсайт и ревниво ще го пази. Джолиън се опитваше да си представи как ли ще изглежда къщата на такава възраст. Закритите с глицинии стени не изглеждаха вече нови. Ще остане ли тя, ще запази ли благородството, което й бе дал Босини, или исполинът Лондон ще я глътне и превърне в някакъв приют сред пустошта от притиснати една до друга сгради? Често и вътре, и вън от нея той чувстваше с какво вдъхновение я е строил Босини. Вложил бе наистина сърцето си в тази къща! Тя можеше да стане един действително „английски дом“ — рядко постижение за една сграда в тоя век на безвкусни строежи. И естетическото чувство, което вървеше ръка за ръка с форсайтовския инстинкт за непрекъснато владеене, изпълваше с гордост и радост, че е собственик на това прекрасно нещо, сърцето му. В желанието му да го предаде на сина си и на сина на тоя син имаше отсянка на благоговейна почит към прадедите (поне към един от тях). Баща му бе обичал този дом, гледката, земята, дъба; щастливо бе прекарвал тук последните си години, и никой преди него не бе живял тук. Последните единадесет години в Робин Хил бяха дни на успехи в творческия живот на Джолиън. Той беше вече между първите акварелисти, картините му се виждаха навред. Продаваха се скъпо. Обособил се само в тази област с упоритостта на своя род, той се бе „издигнал“ малко късно, но не съвсем късно за едно семейство, което иска да живее вечно. Изкуството му бе придобило наистина задълбоченост и съвършенство. В съответствие със своето звание той си бе оставил къса руса брада, започнала вече да посивява, която скриваше форсайтовската му брадичка. Мургавото му лице бе загубило недоволното си изражение от времето на неговия остракизъм — той изглеждаше сега положително по-млад. Смъртта на съпругата му през 1894 година беше една от ония семейни трагедии, които накрая се превръщат в добро за всички. Той я бе обичал до последния й ден, защото беше от тия, които се привързват дълбоко, но тя ставаше все по-мрачна — ревнуваше го от заварената си дъщеря Джун, дори от своята собствена — Холи, и непрекъснато се оплакваше, че той не можел да обича болна жена като нея, която е „излишна за всички и най-добре ще стори да умре“. Той жалееше искрено за нея след смъртта й, но въпреки това се подмлади. Колко по-щастливи щяха да бъдат двайсетте години на съвместния им живот, ако тя бе повярвала, че е щастлив с нея!