Вещицата(Mъдрата жена)

Промъкна се до вратата на Катрин и внимателно завъртя дръжката. Открехвайки я леко, чу дълбоко ритмично дишане. Вмъкна се през вратата като призрак и надзърна.

В стаята беше тъмно. Всички свещи бяха угасени, а огънят беше изгаснал зад решетката на тъмнеещото огнище. Малкият прозорец гледаше към вътрешния двор и градината на замъка, нямаше никаква лунна светлина. Алис премигна, опитвайки се да се ориентира в сенките.

В голямото легло с балдахин лежеше Катрин, просната по гръб, изпъкналият ѝ корем под завивките се издигаше като планина. Едната ѝ ръка беше небрежно преметната над главата. Алис виждаше гъстото снопче тъмни косми под мишницата ѝ. Другата ръка бе обгърнала мъжа, който лежеше до нея. Алис пристъпи малко по-близо, за да види. Беше Хюго. Той спеше дълбоко, легнал на една страна, заровил глава в шията на Катрин, с ръка, преметната собственически върху тялото ѝ. Лежаха като брачна двойка. Лежаха като любовници. Алис ги наблюдаваше, без да помръдне, докато те дишаха равномерно и спокойно. Наблюдаваше ги, сякаш ѝ се искаше да изсмуче дъха от телата им и да ги унищожи със силата на ревността и разочарованието си. Хюго се размърда насън и изрече нещо.

Не беше името на Алис.

Катрин се усмихна — дори в тъмнината Алис можа да види спокойната радост в сънливата ѝ усмивка — и го притегли по-близо. После те отново се отпуснаха неподвижно.

Алис затвори тихо вратата и се промъкна обратно, през празната, студена галерия до собствената си стая, затвори вратата зад себе си, придърпа стола си до огъня, уви се в шала и зачака да настъпи денят.

В полумрака на зазоряването, преди слънцето да се издигне, докато небето вече се оцветяваше в бледожълто от обещанието за настъпващата слънчева светлина, Алис се приближи и отвори раклата с магическите си принадлежности. В ъгъла беше скътана старата кесийка с кости на Морах — руните.

Алис хвърли поглед зад гърба си. Вратата на спалнята ѝ беше затворена, никой в замъка още не се бе размърдал. Тя погледна навън през тесния прозорец. В бледата светлина видя ивици мъгла, която кръжеше и се издигаше над сребристата повърхност на реката. Докато гледаше, ивиците се издигнаха и започнаха да се диплят. Една от тях приличаше на жена, стара жена със сива коса и увит около нея шал.

— Не — прошепна Алис, когато я разпозна. — Не те викам. Ще използвам твоите руни, защото имам нужда да узная бъдещето си. Но не те призовавам. Стой си във водата. Стой далече от мен. Двете с теб ще разберем, когато дойде твоето време.

Продължи да наблюдава мъглата, докато тя се стелеше и отдръпваше, а после се слегна и утаи, сетне се извърна от прозореца и седна на рогозката пред огъня.

Разтръска торбичката, както комарджия разтръсква зарове, а после хвърли всички плочки пред себе си. Без да гледа знаците по тях, избра три, като внимателно обмисляше всеки избор: ръката ѝ кръжеше над една, а после се местеше над друга.