Вещицата(Mъдрата жена)

— Не се храните, мистрес Алис? — попита тихо Рут.

Алис погледна надолу към купичката си. Бульонът беше изстинал, гъсти бучки мазнина плуваха в него. Алис отпи глътка вино и усети металният му вкус от калаената чаша. Управителят Дейвид се беше погрижил на мястото ѝ на масата за жените да сложат калаени съдове като на останалите. Стъклото беше само за господарската маса, а тя беше загубила мястото си там.

— Не съм гладна — каза тя кратко. — Ще помоля Хюго да ми изпрати нещо в стаята по-късно.

Тя стана от масата и отиде до стария лорд на господарската маса.

— Искам да стана от масата — каза тя тихо на ухото му. — Имам болки и ми е лошо. Искам да отида в стаята си.

Погледът, който лордът ѝ отправи, беше доста дружелюбен, но същевременно той се усмихна така, сякаш можеше да види какво става в сърцето ѝ.

— Не бъди завистлива, лисичке — каза той меко. — Ти си на второ място след Катрин. Винаги сме ти го казвали. Върви и си седни на мястото, яж и пий от калаени съдове. Някой път тя отново ще се оттегли в стаята си, и ти ще можеш пак да се разполагаш като кралица тук горе. Но когато тя предпочете да се храни с нас в залата, където ѝ е мястото, ти сядаш на масата за прислужничките — където е твоето място.

Алис хвърли поглед през масата към Хюго. Той слушаше някаква шега, която някакъв мъж му разказваше, крещейки, от мястото си по-надолу в залата. Когато изслуша края на историята, той отметна глава назад и избухна във висок смях.

— Не — каза старият лорд, като проследи погледа ѝ. — Решението ми не подлежи на обжалване. Още съм господар тук, Алис. Върви и седни където ти е наредено.

Алис се усмихна с най-сладката си усмивка.

— Разбира се, милорд — каза тя. — Не исках да развалям доброто настроение и веселата компания на масата за жените с неразположението си. Но ако вие го желаете, разбира се, ще седна при тях.

Лорд Хю хвърли поглед назад към масата и се изсмя с острия си, подобен на лай смях при вида на четирите кисели лица. Те се напрягаха да чуят за какво си шепнат Алис и старият лорд.

— О, върви си — каза той снизходително. — Ще ти спестя веселието на тази тълпа. Върви си в стаята сега, но друг път ще трябва да седиш при глупавите кучки.

Алис му направи реверанс и се измъкна през вратата с окачен на нея гоблен зад тях. Долови погледа на Илайза, докато си отиваше, и си спомни първия си обяд в замъка, когато ѝ бяха казали, че никой не може да си тръгне преди лорда.

— Сега нещата са по-добре за мен, отколкото бяха тогава — каза си Алис мрачно. Качи се по стълбите до галерията за дамите, бутна вратата, за да я отвори, и придърпа един стол пред огъня. — Сега нещата са по-добре за мен, отколкото в противната колиба на Морах. — Тя хвърли един пън в огъня и остана да седи, наблюдавайки как летят искрите. — Принудих ги да ме видят такава, каквато съм в действителност — каза си тя дръзко. — Дойдох тук като нищожество, а сега ме наричат „мистрес Алис“ и имам дванайсет собствени рокли. Имам толкова нови рокли, колкото и Катрин.