Кръстът

По думите на отец Айлив простонародният произход на девойките не бил пречка те да потърсят убежище в манастира, водени от желанието да служат на Бог. Но въпреки това още от създаването на обителта в „Райн“ тук постъпваха предимно дъщери и вдовици на влиятелни и знатни мъже от Трьонделаген. Ала през гибелните размирни времена, настъпили в кралството след смъртта на Хокон V Магнюсьон, благочестието в аристократичните семейства изгуби позиции и в момента за монашеско битие мислеха най-вече дъщери на граждани и на заможни селяни. Те обаче предпочитаха да постъпят в обителта на Баке, където повечето от тях бяха получили наставления как да живеят богоугодно и как да се справят с женските си задължения, а сестрите произлизаха от по-обикновени семейства, забраната за посещения на външни хора не беше толкова строга и манастирът не се намираше на запустяло, отдалечено от света място.

Кристин рядко успяваше да размени две-три думи с отец Айлив. За кратко разбра, че задачата му в манастира не е нито лесна, нито ясно дефинирана. Макар Райнската обител да беше богата и орденът да бе в състояние да изхранва двойно повече монахини, паричното състояние на манастира се намираше в пълен безпорядък и съветът се затрудняваше да покрие разходите си. Последните три абатиси се славели като набожни жени, но им липсвал опит в светските дела. Въпреки това заедно с другите членове на манастирския съвет абатисите отстоявали със зъби и нокти своята независимост от архиепископа и отказвали дори да се вслушват в бащините му добронамерени съвети. А свещениците в църквата им — монаси от същия орден от Таутра и „Мункабю“ — винаги били възрастни мъже, за да не плъзнат злостни слухове. Тези свещеници обаче не полагали особени старания в стопанисването на светските владения на манастира. Когато крал Скюле построил каменната църква и дарил имението си на манастира, постройките първо били от дърво и изгорели преди трийсет години. Тогава абатиса била Аудхил. Тя наредила да издигнат наново постройките, но този път от камък. По нейно време църквата и красивата съвещателна зала на манастирския съвет претърпели множество подобрения. Абатиса Аудхил предприела и пътуване до върховния капитул на манастира — майка в Тар, Бургундия. Оттам донесла великолепната дарохранителница от слонова кост, която сега стоеше в хора близо до високия олтар, и представляваше достойно хранилище на Тялото Господне, най-пищната украса на храма, гордостта на монахините и тяхната най-скъпоценна светиня. Достопочтената Аудхил останала в паметта на монахините като благочестива и добродетелна жена, но неумението й да надзирава строителните работи и неизгодните й имотни сделки нанесли огромни щети на манастирското благосъстояние, които дори нейните приемници не успели да поправят.