Кръстът

— Бог да се смили над клетата му душа — покъртен прошепна брат Гюнюлф.

Едва когато Кристин го попита за синовете си на остров Таутра, той стана по-словоохотлив. Манастирският съвет приел с искрена радост двамата послушници, произлизащи от виден аристократичен род. Никулаус притежавал богати заложби за духовното поприще и жънел успехи в учението и благочестието. Абатът го сравнявал с великия му праотец, даровития радетел за добруването на Църквата епископ Никулаус Арнесьон. Така било обаче само в началото. След като двамата братя приели монашеския подстриг, Никулаус започнал да се държи непокорно и да всява смут в манастира. Гюнюлф не беше запознат с всички причини, но знаеше една от тях. Абат Юханес не позволявал на младите монаси да приемат свещенически сан, преди да навършат трийсет години, и отказал да направи изключение от правилото си дори за Никулаус. Според достопочтения отец Никулаус четял и размишлявал, без да притежава нужната духовна зрялост, и съсипвал здравето си с прекалено отдаване на молитви и пост. Затова абатът решил да го изпрати в едно стопанство на остров Мидерьоен, собственост на манастира, за да засади ябълкова градина под опекунството на възрастен монах. Никулаус отказал да се подчини на абата и обвинил братята си, че тънат в чревоугодие, безогледно пилеят благата на манастира, не изпълняват съвестно дълга си да ръководят богослуженията и мърсят устата си с непристойни думи. Случилото се останало между стените на обителта, но Никулаус не спрял дотук. Опълчил се срещу монаха, когото абатът назначил за негов наставник. Затворили Никулаус в карцера. Абатът го заплашил да го отдели от брат Бьоргюлф и да изпрати единия в манастира „Мункабю“. Това усмирило Никулаус, той се разкаял и поискал прошка. Явно слепият му брат го подтиквал към неподчинение.

— В двамата младежи говори бащиното им непокорство — отбеляза Гюнюлф с горчивина. — Няма нищо чудно, че синовете на брат ми не могат да се научат на послушание и проявяват непостоянство в богоугодното си дело…

— Не е изключено в синовете ми да говори и майчината им кръв — тъжно предположи Кристин. — Цял живот съм била непокорна и непостоянна, Гюнюлф. Бленувах да поема по праведния път, ала непрекъснато криввах по грешния…

— Искаш да кажеш: Ерлен те подтикваше да кривваш — мрачно я поправи монахът. — Кристин, Ерлен те е подлъгвал неведнъж. Дори смятам, че всеки ден от съвместния ви живот той те е отдалечавал от правия път. Под влияние на брат ми ти започна да забравяш, че срамните мисли в главата ти не могат да останат скрити от Всезнаещия.

Кристин се вторачи пред себе си.

— Не съм сигурна дали си прав, Гюнюлф. Не си спомням някога да съм забравяла, че Господ е способен да надникне в душата ми. Грехът ми е по-голям. Противно на предположенията ти, като съпруга на Ерлен нямах основания да се срамувам от непристойната си похотливост и немощната си природа, а по-скоро изпитвах ужас от греховните, по-горчиви от змийска отрова мисли, които посвещавах на съпруга ми. Но май в живота винаги става така. От теб съм чувала, че онези, които се обичат с изпепеляваща страст, се намразват като две змии, впили зъби една в друга. През изминалите години често страдах, задето Ерлен се яви пред Божия съд, без душата му да намери предсмъртно опрощение и успокоение; задето загина с ярост в сърцето и с окървавени ръце, но винаги се утешавах с мисълта, че той не стана такъв, какъвто го описа ти, и в каквато се превърнах аз. Ерлен не таеше в душата си гняв и огорчение от несправедливата си съдба. Гюнюлф, той изглеждаше толкова красив и спокоен, когато го обличах… Сигурна съм, Всевишният знае, че през целия си живот Ерлен не е носил в душата си капка злоба срещу някого или заради нещо.