Кръстът

Долепили лица, поклонниците добиваха все по-уморен вид с напредването на нощта. Рядко някой напускаше катедралата между богослуженията. Във всеки случай хората, заели места в средата на църквата, не ставаха. Между песнопенията се унасяха в дрямка или се молеха. Детето спа почти цяла нощ в скута на Кристин. Само няколко пъти проплака, но тя го успокои и го нахрани с мляко от дървената бутилка, която й даде Гюнюлф.

Срещата с брата на Ерлен я развълнува. Всяка стъпка по пътя дотук й навяваше спомени за покойния й съпруг. През последните години, когато я налегнаха грижите за подрастващите й синове, не й оставаше време да мисли за него и за собствената си съдба. И все пак споменът за него стоеше съвсем близо, някъде зад гърба й. Нужно беше само да се обърне. През изминалите години душата й остана на заден план. Изостави я, както хората изоставят зимната къща през лятото и, увлечени в забързаното си ежедневие, я подминават непрекъснато, но не се сещат да влязат вътре, макар да е нужно само да натиснат дръжката и да бутнат вратата. А когато най-сетне един ден отидат в зимната къща по работа, тя им се вижда чужда, почти тържествена с мириса на самота и тишина.

Но докато разговаряше с последния жив свидетел на времето между сеитбата и жътвата в своя живот, й се стори, че е започнала да гледа на живота си по друг начин. Почувства се като човек, застанал на хълм, извисяващ се над родния му край. Досега не е виждал дома си от толкова високо. Поглежда надолу към долината. Познава всяко имение, всяка ограда, всеки храсталак и всяко речно корито, но сякаш за пръв път съзира как всичко това е разположено върху земята, където е устроено населеното място. От това свое видение Кристин почерпи утеха. Горчивината й срещу Ерлен и страхът за душата му, отлетяла неуспокоена след скоропостижната му смърт, се изпариха. Сега осъзна: той никога не бе таил злоба. Бог винаги е виждал това.

Стигна дотам, че видя живота си, както човек вижда земята, застанал на висок склон в някоя клисура. Сега пътят й слизаше към сенчестата долина, но преди това Бог я осени с милостта си и й показа, че в манастирското уединение и на вратата към смъртта я чака Онзи, който винаги е виждал живота на хората така, както се виждат хорските поселения от планинските върхове. Той е прозрял греха, мъката, любовта и омразата в сърцата им, както човек, застанал нависоко, съзира богатите имения и бедните колиби, избуялите ниви и изоставената пустош. Той е слязъл, нозете Му са пребродили света, отбивал се е в замъци и в къщурки, събрал е тегобите и греховете на богати и бедни и ги е издигнал високо със себе си на кръста. Не щастието и прекалената ми самоувереност, а грехът ми и мъката ми, Боже мой… Кристин вдигна очи и погледна към разпятието, извисяващо се на главозамайваща височина над триумфалната арка.