Кръстът

Сутрешното слънце нахлуваше през витражите в дъното на гората от колони и блясъкът на червените, кафявите, зелените и сините драгоценни камъни притъпяваше пламъка на свещите в олтара и сиянието на златния сандък зад него. Кристин чу последната вигилия — утренята. Знаеше, че по време на тази служба четат какви чудотворства извършил Господ, като вселил изцерителната си сила във верния си рицар крал Улав Харалсьон. Кристин вдигна болното дете към хора и се помоли за здравето му.

След продължителния престой в студената катедрала тя зъзнеше, зъбите й тракаха. Чувстваше се изнемощяла заради поста. Миризмата на многото хора се смесваше с аромата на восък, а и над коленичилите върху студения под в хладното утро се спускаше тежка, задушлива и неприятна отвратителната смрад от болните и бедните. Зад Кристин седеше дебела, блага и весела селянка. Опряла глава на колоната, жената дремеше върху постелка от меча кожа. Беше завила парализираните си крака. Селянката се събуди и прикани Кристин да отпусне изморената си глава върху широките й колене:

— Почини си, сестро. Имаш нужда да си отдъхнеш… Кристин заспа в полите на непознатата и сънува: Прекрачва прага на старата къща с огнището в „Йорун“. Млада е, още не е омъжена, защото вижда как дебелите й кафяви плитки висят на гърдите й. С нея в стаята влиза Ерлен. На прага привежда високата си снага.

До огнището седи баща й и сменя стрелите на арбалета си. В скута му са натрупани снопове тънки сухожилия, а от двете му страни, върху пейката, е оставил купчина върхове и подострени дървени пръчки за стрелите. Щом двамата млади влизат, Лавранс се навежда над жарта и посяга да вземе малкия трикрак меден съд, в който обикновено разтапяше смолата, но опарен, рязко отдръпва ръката си, лапва пръстите си и ги засмуква. Обръща глава към Кристин и Ерлен и ги поглежда със смръщени вежди и усмивка на устните…