Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
Харди, от своя страна, прекара по-голямата част от времето да обучава съдружниците и партньорите си как да работят с така наречените „влиятелни клиенти“. Самият той беше загубил вкус към сделките и преговорите. Това, което му харесваше най-много, бяха съдебните процеси. Един от съдружниците, Греъм Русо, го бе помолил да стане втори адвокат в местен процес за убийство с вероятна смъртна присъда, който изискваше изключително умела защита. Русо смяташе да пледира някакъв вид невменяемост, за да спаси живота на клиента си. И в интерес на истината Харди познаваше златни ретривъри с повече мозък от клиента им, който му напомняше на Лени от романа на Стайнбек „За мишките и хората“: „Разкажи ми за зайците, Джордж“. Без съмнение клиентът бе извършил ужасни неща, но Харди не вярваше, че щатът ще го екзекутира. Какъвто и да бе изходът обаче, делото обещаваше да бъде сложно и интересно. Големи неща. Той просто искаше да бъде част от тях.
Известно време прекара и в зубрене на закона за имиграцията — съзираше тук огромна пазарна ниша, която в Калифорния непрестанно се увеличаваше. Използва за опитни зайчета Саларко. Осигури си спонсорството на неколцина от клиентите на Хуан, чиито градини поддържаше всичките живееха в относителен разкош и макар да беше още новак в тази област, имаше основания за надежда, че Саларко ще си спестят част от бюрократичните тегоби на делата за гражданство.
Днес обаче, неделя, първия ден на юни, Харди и Глицки гледаха бейзболен мач на „Джайънтс“ на стадион „Пакбел“, съблекли якетата си и нахлупили на главите си шапки на любимия отбор, които да ги предпазват от яркото слънце. Един от клиентите на Харди им бе осигурил билетите.
Харди счупи един фъстък и го прокара с глътка бира.
— Как ти е жлъчката?
— Последната новина е, че искат да ми я извадят — Глицки сръбна от кока-колата си. — Казах им не.
— Защо не?
Глицки сви рамене.
— Вече имам достатъчно метал във вътрешностите си, стига ми за известно време. Няма да позволя да ме режат три пъти, както правят в днешно време. Моят лекар дори си направи тъпашка шега: „Все едно те ръгат с нож в корема“. Всъщност, наистина те ръгат с нож в корема.
Смешен човек.
— Да, но щом болката е от жлъчката…
— От другата страна е.
— Какво?
— Болката. Не е от страната на жлъчката. Нарича се ирадираща болка. Казват, че се срещало доста често. Настъпят те по пръстите на краката, а те заболява ръката.
— А, така ли? На мен ми се случва през цялото време.
Глицки му хвърли подозрителен поглед.
— На мен пък не. Затова съм малко скептичен към диагнозата. Освен това, не е истинска болка, имам предвид, не е остра болка, а по-скоро някакво пърпорене.
— Да не би да е пак сърцето ти?
Глицки поклати глава:
— Не. Знам какво е усещането и не е това.
— И какво ще правиш, след като отказваш да ти оперират жлъчката?
— Ще си живея така. Вече мина една година и още не съм умрял. Трея го отдава на стреса, а тя не е глупава. Докато траеше цялото това безумие с Котрел, бе доста непоносимо. Сега съм по-добре. Това е моята теория.
— Дано не е теория на относителността. Тя вече е била открита.
— Помниш ли когато разследвах случая Боскачи и организирахме най-голямата хайка в историята?
— Е, и?
— Толкова усилия, допълнителни човешки и финансови ресурси, а, общо взето, не постигнахме нищо. Не искам да ти гъделичкам самолюбието, което и без това е достатъчно голямо, но ако не се беше добрал до жената на Муни, никога нямаше да го хванем.
— Може би.
— Може би, но работата е там, че никой не си направи труда да провери, да потърси, да открие нещо. — Той се наведе напред и сниши гласа си. — Говоря за нас. Никой не ни разкри. Никой няма да ни разкрие. Никога. Защо трябва да се тревожа всеки божи ден, всеки проклет божи ден, че някой ще ни разкрие и животът ми ще бъде съсипан.
Харди отбеляза с известна изненада, че Глицки, който никога не ругаеше, употреби думата „проклет“. Той хвана ръката на приятеля си.
— Никой не ни търси, Ейб. Наистина. — Стисна ръката му. — Забрави. Животът е прекалено кратък.
— Само си помислих, че ако се върна в отдел „Убийства“, бих продължил разследването.
Харди се ухили.
— Ето затова е такова удоволствие да те познава човек. Но нека те питам нещо: точно сега стомахът ти пърпори ли?