Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
Той седеше там от цяла вечност, а ръката му, хванала пистолета със страховития си придатък, заглушителя, почиваше на облегалката на фотьойла. Пръстът му си играеше несъзнателно със спусъка, докато прелистваше едно по едно — небрежно и бавно — страниците на различните списания, които Ву държеше в едно кошче на пода. Парализирана от страх, тя го наблюдаваше. Веднъж се осмели да премести тежестта си в стола до масата и той моментално скочи като ужилен, вдигайки заплашително оръжието.
— Не мърдай!
Доволен, че му се подчинява, той се облегна назад, преметна удобно крак връз крак и отново запрелиства списанията.
Ву нямаше представа как да се спаси, затова седеше, вцепенена от паника и примирение. Вече бе премислила възможностите си. Той бе на около пет метра от нея във фотьойла, твърде далеч, за да се хвърли отгоре му с един скок и да се опита да го обезвреди. Външната врата бе все така заключената с резето и веригата.
Единственото място, където евентуално би могла да се скрие, беше банята, но тя бе чак в другия край на просторното помещение.
Помисли си, че когато моментът настъпи, разбира се, ако изобщо й дадеше някакво предупреждение, може да хукне да бяга, като го замери с нещо — например със солницата или със стола, на който седеше. Но от поведението му по време на мъчителното очакване отсъди, че най-вероятно щеше да наплюнчи пръста си, да прелисти следващата страница, да хвърли поглед през прозореца както вече бе сторил поне десет пъти, да реши, че е достатъчно тъмно, да вдигне пистолета си и да я застреля без никакво предупреждение. После щеше да отключи вратата и преспокойно да излезе, защитен от булото на нощта.
Неспособна да го гледа повече как подръпва спусъка, тя затвори очи, като се опита да намери някакво кътче във вътрешния си мир, където да се приюти, ала откри, че няма къде да отиде. Това бе краят на живота й и всичко, което чувстваше, бе приближаващата пустота. Отвори очи и започна да го наблюдава: как отгръща нова страница, как я поглежда, все едно е част от мебелировката, как отново забива нос в списанието, как обръща глава към прозореца и прелиства друга страница.
Малката дупка в дулото на заглушителя и играещият си със спусъка пръст до такава степен бяха погълнали съзнанието й, че самата тя не се бе сетила да погледне през прозореца. Сега обаче го направи и установи, че нощта наистина се спуска — в стъклото, като в огледало, видя собственото си отражение. Отвън вече не влизаше светлина, която да разсейва образа.
Той нямаше да чака още дълго.
Чук! Чук! Чук!
Звукът стресна и двамата. Ву неволно изписка тихо, а той скочи от мястото си, при което краката на фотьойла изскърцаха по дървения под. В същото време списанията се изплъзнаха от скута му. След тишината, царила толкова дълго в стаята, двата звука — почукването и падането на списанията — се сториха на Ву като ехо от гръмотевица.
Тя му хвърли озадачен поглед. Той вдигна оръжието и протегна ръка, като се прицели право в сърцето й. Без да я изпуска от мерника, очите му зашариха между нея и вратата. Първоначалната му паника премина и тя разбра, че размисля как да постъпи. След шума, който бяха причинили, бе невъзможно да се престорят, че няма никой вкъщи.
Той бързо насочи пистолета към вратата, после пак към нея и кимна.
— Кой е? — обади се тя.
— Ейми, аз съм. Диз. Имахме уговорка, забрави ли?
Тя се обърна към него и помръдна беззвучно устни:
— Шефът ми.
Нещо като усмивка изкриви ъгълчето на устата му. Толкова по-добре. Той кимна отново. Посланието беше: Пусни го да влезе. Тя стана на крака.
— Само секунда.
Пъргав като котка, с няколко крачки той заобиколи масата и се притисна към стената до вратата. Вдигна оръжието по-високо и го насочи към главата й от трийсетина сантиметра разстояние.
Ву прозря намеренията му с кристална яснота. Когато отвореше, вратата щеше да го скрие от поглед, докато Харди не влезеше. А после щеше да стреля. Щяха да умрат и двамата. Тя не биваше да го допусне.
Но какво търсеше тук Харди? Нямаха никаква уговорка.
Махна веригата с треперещи ръце.
Ако тласнеше бързо вратата назад, можеше ли да го обезвреди? Погледна за миг надолу и видя, че е протегнал крака си, за да предотврати тъкмо това. Вратата щеше да се отвори само толкова, колкото да пропусне Харди, не повече. И можеше да започне да стреля, когато му скимне.
Ако го пуснеше, Харди също щеше да загине. Не искаше да стане причина за смъртта му. След като така или иначе й предстоеше да умре, поне можеше първо да го предупреди.