Адвокати на защитата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Адвокати на защитата». Краткое содержание книги:
Дизмъс Харди е управляващ партньор в новосъздадената си процъфтяваща юридическа фирма. Младата му съдружничка Ейми Ву е поела защитата на Андрю Бартлет, седемнайсетгодишния син на богато семейство от Сан Франциско, който е арестуван за двойно убийство: на приятелката си и на учителя си по английски. Областният прокурор иска да го съди като възрастен, но решена да го задържи в системата за непълнолетни, Ву привлича Харди за втори адвокат на защитата. Докато случаят на Бартлет бавно върви към процес, серия от убийства разтърсва града. Неизвестен убиец, наречен от пресата Екзекутора, убива невинни граждани, на пръв поглед безпричинно. Ейб Глицки, който е назначен за заместник-началник на полицията, се опитва отчаяно да го спре.
Докато градът е на ръба на паниката, Харди и Глицки са въвлечени в надпревара с времето: единият, за да спаси клиента си, а другият — да залови убиеца. Но нищо не е такова, каквото изглежда, и случаите на двамата приятели се оказват тясно свързани. Когато се стига до шокиращата развръзка, са разклатени самите основи на съдебната система в Сан Франциско.
— Какво искаш?
— Да си довърша работата.
— И каква е тя? Тази твоя работа?
— Мисля, че вие, типчетата от правния бизнес, бихте я нарекли „компенсация за причинени щети“.
— Тогава не може да има общо с мен. Аз не съм ти направила нищо.
— Наистина не си. Не лично на мен. В твоя случай може би е по-правилно да се кажа, че искам да ти преча да нанесеш по-големи злини.
— По-големи от какво? Не съм навредила на никого.
— Ейми, Ейми, Ейми. Престани, моля те. Сама не си вярваш. Ами Андрю Бартлет?
— Днес Андрю бе освободен от ареста. Не го ли знаеше? Това вреда ли го наричаш?
— Може би си забравила опита му за самоубийство. Наистина ли ти направи толкова малко впечатление? И това ли не наричаш вреда?
— Но аз не съм…
Той удари със свободната си ръка по облегалката на фотьойла и изръмжа, като оголи зъби.
— Как ли пък не, мамка ти! Случайно да ти е хрумвало, че го е направил, защото ти го накара да повярва, че никога няма да се измъкне? Но не, ти не разсъждаваш по този начин, нали? Не си виновна за нищо, нали?
— Не. Не е вярно. Някои неща са изцяло по моя вина. Моля те, не размахвай това нещо. Съжалявам — каза тя. — Каквото и да е станало, не съм имала предвид…
— Изобщо не разбираш какво ти говоря. Не ми пука какво имаш предвид или какво си имала предвид. Ти играеш същата игра, каквато всички играеха с баща ми, не виждаш ли? И ти си като Алън Боскачи преди двайсет години — арогантна, самонадеяна, твърдоглава и дяволски заблудена! — Той отново вдигна оръжието. — Не мърдай!
— Не съм мръднала. Само…
Дулото със заглушителя сочеше право в гърдите й.
— Не ме интересува. Като кажа нещо, няма да ми противоречиш. Щом казвам да не мърдаш, значи няма да мърдаш.
— Съжалявам. Няма повече. Обещавам. Но съм нервна. Трябва да се изпишкам.
— Ами пикай!
Тя понечи да стане, но той отново излая, надигна се от фотьойла с насочен пистолет.
— Сядай долу!
— Но нали каза…
— Казах, че можеш да се изпикаеш. Не съм казал да ходиш някъде.
Тя го зяпна, после стисна краката си.
— Какво общо имам аз с Алън Боскачи? — Не биваше да го оставя да млъкне, трябваше да печели време, всяка секунда беше ценна.
— Ти си същата като него.
— Вече го каза. Но защо?
— Наистина ли питаш защо? Като че ли не знаеш. — Той се облегна и положи пистолета на коленете си. — Видях те първия ден с Бартлет, беше толкова сигурна, че е виновен, готова да го пратиш за половината му живот в пандиза, без изобщо да ти пука за истината. Също както Боскачи постъпи с баща ми. Изпрати го зад решетките до живот, без въобще да го е извършил.
— Баща ти ли?
— Точно така. Баща ми.
— Какво не е извършил?
— Изнасилил и убил майка ми, ето какво.
Тя притисна ръце към стомаха си.
— Съжалявам, но наистина не знам за какво говориш.
— Говоря за моя баща, по дяволите! За моя баща! — И той отново вдигна оръжието, като се наведе напред. Подържа го насочено към нея пет секунди и пак рухна назад. — Баща ми — повтори той с мъртвешко спокойствие.
— Нищо не знам за баща ти. Кой е той?
— Лукас Уелдинг. Името му беше Лукас Уелдинг.
— Добре — каза тя кротко. — Разкажи ми за него.
Джейсън Бранд стигна площадката и му се стори, че долавя гласове отвътре. Спря и се ослуша, почти се обърна да си ходи, но после помисли, че след като е дошъл дотук, може просто да й каже, че е минавал наблизо и се е отбил да я попита дали иска да излязат да пийнат нещо или да се срещнат по-късно в „Балбоа“. Беше достатъчно безобидно. Ако човекът вътре с нея се окажеше само приятел или съсед, тя щеше да го покани да влезе, после да си довърши разговора с другия и да го изпрати. След това нощта щеше да бъде тяхна.
Когато доближи вратата, спря за момент и се заслуша. Да, два гласа, един мъжки и един женски. Почука — три пъти бързо едно след друго — и гласовете вътре моментално замлъкнаха. Изчака в проточилата се тишина, като на лицето му се изписа нарастващо изумление. После изведнъж истината за това какво всъщност трябва да е чул лъсна пред очите му с безпощадна яснота.
Той примигна няколко пъти и прехапа долната си устна. Раменете му увиснаха.
Ама че глупак.
Обърна се към стълбите.
Тогава чу гласа й зад вратата:
— Кой е?
За секунда си помисли да не отговаря, а да хукне надолу и да се махне, преди да е изпаднал в още по-неудобно положение. Но тя го беше помолила да й вярва, да вярва в човека, който е. Дължеше й поне това. Да й даде шанс да бъде открита с него.
— Ейми, аз съм, Джейсън.
— Джейсън. — Стори му се, че долови облекчение в гласа й, но това усещане се изпари при следващите й думи. — Моментът не е подходящ. Съжалявам.