По заповед на президента
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Ненкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Президентът, ядосан и разтревожен, иска отговори и лично назначава Чарли Кастило, майор от Специалните части, работещ за секретаря на отдел Вътрешна сигурност Мат Хол, да открие какво става.
Той пътува под прикритие до Европа и Африка и там, подпомогнат от неочаквани съюзници и възпрепятстван от опасни врагове, започва да разплита мистерията, която добива ужасяващи измерения. Ако Кастило не предприеме нещо, тя ще свърши наистина много, много зле не само за него, но и за цяла Америка.
— Аз — не, сър.
— Генерал Нейлър ми каза, че вие сте по произход от тексаските мексиканци, че говорите прекрасно испански и работите за секретаря по вътрешната сигурност и че той няма ни най-малка представа защо доктор Натали Кохън се е обадила, за да каже, че идвате тук по заповед на президента. Това достатъчно обобщение ли е?
— Да, сеньор.
— Хари — каза генералът, като отново заговори на английски, — помогни на майор Кастило с багажа.
Пред основната сграда беше паркиран син „Плимът“.
— Вие ще седнете отпред, до мен — нареди генерал Гонзалес на испански, след като се настани зад кормилото.
— Да, сеньор — отговори Кастило.
— За какво беше цялата тази шумотевица в сградата? — запита Гонзалес.
— Моя грешка, сър. Помолих сержанта да се обади на дежурния офицер, за да ми осигури транспорт. А те никога не са чували за мен. А после не можах да намеря документите си от армията.
— А защо сте се обадили на дежурния офицер? Не знаете ли, че генерал Макнаб командва Осемнайсети въздушен корпус?
— Освен ако глупостта не е извинение, сър, нямам извинение. Бях помощник на генерал Макнаб, когато беше командващ дежурното. И се обадих там. Не беше умно от моя страна.
— О, значи познавате генерал Макнаб?
— Да, сър. Къде е той, сър?
— Не мисля, че трябва да знаете това.
— Сър, тъй като познавам много добре генерал Макнаб, мисля, че е толкова близо до провежданата операция на „Грей Фокс“ в Абеше, колкото въобще е възможно.
— Бих искал да знам откъде вие сте чували за Абеше — каза генерал Гонзалес. — Повечето от хората от Форт Браг, които знаят за това, са на задната седалка.
— Сър, операцията трябваше да провери дадена от мен информация.
— И?
— Информацията беше потвърдена, сър. Отвлеченият самолет е бил там, но в момента не е там.
— Добре. Щом знаете толкова много, значи не сте външен човек. Генерал Макнаб е в Менара, Мароко, с някои други хора и един „С–17“, с който да прибере хората, ако нещо се обърка с отвеждането им от Абеше, което ще стане с първите утринни лъчи. Веднага щом операцията приключи, той и хората ще се върнат тук с онзи „С–17“. Полетът трае пет часа.
— Благодаря ви, сър.
— Проблемът в момента е какво да правя с вас.
— Сър?
— Преди да говоря с генерал Нейлър преди двайсет минути, очаквах някакъв важен цивилен гост. И сме ви приготвили помещенията за ВИП посетители, майор Кастило.
— Защо не ме оставите при хълма Смоук Бомб, сър?
— Не. Последното, от което имаме нужда, е още вдигане на шум, когато отново не можете да намерите документите си. Ще ви заведем в стаите за ВИП посетители. Само не казвайте на никого, че сте майор.
— Да, сър.
Изминаха няколко минути, през които генералът шофира мълчаливо из Форт Браг. После каза:
— В армията има доста неприятна работа, но една от тези, начело в списъка, е да си помощник на генерал Скоти Макнаб. Това вероятно е дори по-лошо, отколкото да си негов помощник-командир.
— Аз мислех за това като за придобиване на ценен опит, сър.
Генерал Гонзалес се засмя.
— Хари, чу ли това?
— Да, сър.
— Запиши си го.
— Да, сър.
— Хари, искам да останеш с майор Кастило. Дай му едно питие, после го сложи да си легне. Изглежда уморен, а мисля, че през утрешния ден ще има възможност да придобие много „ценен опит“.
— Да, сър.
XIV.
(ЕДНО)
Форт Браг, Северна Каролина
22:50, 9 юни 2005
Апартаментът за ВИП посетители, в който настаниха Кастило, се състоеше от спалня, хол и малка трапезария, малък офис и кухненски бокс. Беше с размери около две трети от апартамента му в „Мейфлауър“. Към него беше прикрепен и млад сержант в добре изгладена камуфлажна униформа.
— Да накарам ли сержанта да ви приготви питие, сър? — запита помощникът на генерал Гонзалес.
Той беше капитан. Табелката на гърдите му казваше, че името му е Брустър. Над гърдите му имаше отличителните знаци на старши парашутист. А малко над лакътя беше пришита емблемата на Осемнайсети въздушен корпус. Но баретата му беше черна, както и баретата на самия генерал Гонзалес, спомни си Кастило. Така че нито генерал Гонзалес, нито капитан Брустър бяха от Специалните части. Зелените барети носеха зелени барети и неимоверно се гордееха с тях.
„Каква ли барета носи напоследък генерал Макнаб? Черна или зелена? Очевидно какъвто цвят му харесва.“
— Не — каза Кастило. — Можете да ми кажете къде е барът и да изпратите сержанта да си почива.
— Да, сър — каза помощникът, като не можа да скрие учудването си от резкия тон на Кастило.