По заповед на президента
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Ненкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Президентът, ядосан и разтревожен, иска отговори и лично назначава Чарли Кастило, майор от Специалните части, работещ за секретаря на отдел Вътрешна сигурност Мат Хол, да открие какво става.
Той пътува под прикритие до Европа и Африка и там, подпомогнат от неочаквани съюзници и възпрепятстван от опасни врагове, започва да разплита мистерията, която добива ужасяващи измерения. Ако Кастило не предприеме нещо, тя ще свърши наистина много, много зле не само за него, но и за цяла Америка.
Кастило забеляза това.
„Исусе Христе, какво ми става?“
— Сержант, имах много лош ден — каза Кастило. — Ще изпия едно питие и после ще си легна. Няма нужда да стоите заради мен.
— Да, сър — каза сержантът, а после запита: — Сър, а какви са плановете ви за закуска?
— Нищо повече от чаша кафе. Има ли кафе-машина в кухнята?
— Да, сър. Но за мен ще бъде удоволствие…
— Как да ви се обадя, ако имам нужда от вас?
— Номерът на офиса е залепен с лента за телефона, сър, ако имате нужда от нещо.
— Благодаря ви, сержант — каза Кастило и му се усмихна със закъснение.
Когато сержантът си отиде, Кастило погледна капитан Брустър.
— Не исках да говоря така рязко на сержанта — каза Кастило.
— Сигурен съм, че няма проблем, сър — каза капитан Брустър.
— Мога и сам да си приготвя питие и да си легна, капитане — каза Кастило. — Няма нужда и вие да се навъртате край мен.
— Мога да се навъртам и навън, пред апартамента, ако така ще се чувствате по-удобно, сър, но…
— Но генерал Гонзалес е казал да останете при мен, така ли?
— Да, сър.
Кастило отиде в кухненския бокс, където беше видял редица бутилки на плота.
— Знам как е. Бил съм тук, правил съм това и така нататък — каза Кастило.
Капитан Брустър се усмихна.
— Искате ли и вие питие? — запита Кастило, като вдигна бутилка скоч.
— По-добре да не пия.
— Няма да кажа на генерала.
Тогава капитан Брустър каза:
— Добре. Защо не? Благодаря.
Кастило наля уискито в чаша и му го подаде.
— Колко време бяхте помощник на генерал Макнаб? — запита Брустър.
— Прекалено дълго — каза Чарли. — Двайсет и два месеца. Достатъчно дълго, за да знам, че когато разбере, че съм прекарал нощта в апартамента за ВИП гости, ще каже нещо неприятно.
Брустър се засмя тихо.
— А вие?
— Предполага се, че ще съм помощник една година — каза Брустър. — Остават ми още два месеца.
— А после? — запита Кастило. — Искате ли лед? Сигурно има някъде. Или вода? Аз пия уискито чисто.
— Чисто е добре — каза Брустър и добави: — Подал съм молба за Специалните части. Може би ще извадя късмет.
Звънна мобилният телефон на Кастило.
— Ало?
Чу се шум, после „клик“. Кастило постави обратно телефона в джоба на гърдите си.
— Лоша връзка? — запита капитан Брустър.
„Не, беше вероятно онзи ренегат федералният агент, който работи за руския търговец на оръжие и който иска да знае къде съм, а после — да ме впечатли със способностите си.“
Кастило кимна и каза:
— Обзалагам се, че ще звънне отново след минута.
Той включи секундарника на часовника си и чукна чаши с Брустър. След това отново извади телефона от джоба си и набра един от записаните в него номера.
„Кенеди да върви по дяволите. Ако се обади, може да остави съобщение на гласовата ми поща. Но се обзалагам, че няма да иска да остави съобщение, дори за да разбера, че знае къде съм.“
— Да? — отговори женски глас.
— Това моят любим сержант ли е?
— Не сега. Обади се отново след десет минути — отговори рязко сержант Бети Шнайдер.
— Да не би нещо да се е объркало? — запита Кастило. Но още докато произнасяше думите, разбра, че тя е прекъснала връзката и той говори напразно.
„Какво, по дяволите?! Да не би нещо да се е объркало с Дик?“
— Любим сержант, който е жена? — запита капитан Хари Брустър и се усмихна многозначително.
Погледът на майор Кастило му подсказа, че прекосява опасна граница.
Кастило отпи от питието си.
„Последното, от което имам нужда, е алкохол. Умът ми и без това вече не работи както трябва. Обадих се на дежурния офицер, вместо в Осемнайсети въздушен корпус! От друга страна, май не бих могъл да заспя спокойно, без да се отпусна. Дори Дик да се пече на адски огън във Филаделфия, няма как да му помогна оттук, от Форт Браг.“
Отпи още една глътка и тъкмо беше отлепил чашата от устните си, когато телефонът му отново звънна. Той го извади почти гневно от джоба си.
— Да?
— Телефонът ти май не работи добре — каза Хауърд Кенеди.
— Няма ли да ми кажеш къде съм?
— Това ми подсказва, че вероятно вече не си във Филаделфия.
— Ти къде си?
— Някъде над Северна Каролина, предполагам. Използвам един от онези телефони, които са прикрепени към задната седалка и струват десет долара на минута. Ти няма ли да ми кажеш къде си?
— Какво правиш „някъде над Северна Каролина“? Пътуваш нанякъде?
— Всъщност отивам в Канкун — каза Кенеди. — О’кей. Сега е твой ред.
„Тъй като не знам дали истината е, че той е в самолет на път за Мексико и говори с мен по безжичен телефон, но знам, че вероятно се готви да ме провери, значи е настъпил моментът на истината.“