По заповед на президента
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Ненкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Президентът, ядосан и разтревожен, иска отговори и лично назначава Чарли Кастило, майор от Специалните части, работещ за секретаря на отдел Вътрешна сигурност Мат Хол, да открие какво става.
Той пътува под прикритие до Европа и Африка и там, подпомогнат от неочаквани съюзници и възпрепятстван от опасни врагове, започва да разплита мистерията, която добива ужасяващи измерения. Ако Кастило не предприеме нещо, тя ще свърши наистина много, много зле не само за него, но и за цяла Америка.
После затвори вратата, седна на предната седалка и колата се вля в движението по „Саут Броуд стрийт“.
— Коя авиолиния? — запита сержантът от патрулите по магистралите, когато наближиха международното летище във Филаделфия.
Не бяха обсъждали тази тема. Всъщност през цялото време умът на майор Карлос Гуилермо Кастило беше зает със спомена за очите на Бети Шнайдер — и с устните й, — както и с думите на брат й.
— Няма да пътувам с авиокомпания — каза той. — Ще изпратят самолет за мен.
— Кои са тези „те“?
— Отдел Вътрешна сигурност — каза Чарли. — Самолетът ще е на Тайните служби.
— Не се ли шегувате?
— Има ли общ терминал на това летище? — запита Чарли. — Или нещо подобно?
— Не знам — призна сержантът. — Ще видя дали мога да намеря някой служител на летището.
На половината разстояние между тях и изходите за различните линии сержантът видя друг полицай, който носеше бяла шапка, и натисна клаксона, за да привлече вниманието му. Когато това не помогна, той пусна сирената за миг и това даде желания ефект. Един от служителите на летището изтича при тях за голямо удивление и наслада на повече от трийсет пътника.
— Вашето име Кастинго ли е? — запита служителят на летището, след като го бяха запитали къде ще кацне самолетът на Тайните служби.
— Кастило — каза Чарли.
— Както и да е — каза служителят и погледна сержанта. — Трябва да го закарате до участъка.
Участъкът се оказа малка сграда в края на паркингите. Сержантът отвори задната врата на патрулната кола за Чарли и след като Чарли взе багажа си от багажника, двамата влязоха в сградата.
Тя беше, както видя Чарли, малко полицейско управление. Имаше „бюро“ — издигната платформа — при което стояха един сержант и един ефрейтор. А в едната част на помещението имаше две килии. „Решетките“ представляваха свързани една с друга метални вериги, но се виждаха добре от мястото, където стоеше сержантът, така че едва ли някой затворник би могъл да мине между тях незабелязан.
Джоуел Исаксън, тайният агент от охраната на секретаря Хол, се подпираше на импровизираното подвижно „бюро“. Чарли тръгна към него, следван по петите от сержанта от патрулите по магистралите. Като видя Чарли, Исаксън се усмихна, след което кимна леко с глава към микрофона, скрит под ревера му.
— Том — каза той. — Дон Жуан току-що влезе.
Кастило се запита как ли ще изглежда следното: сержантът от патрулите докладва, че успешно е закарал пътника на летището, и казва, че е бил посрещнат от федерален агент, вероятно човек на Тайните служби, който го е нарекъл Дон Жуан.
— Здравей, Чарли — каза Исаксън. — Идваш тъкмо навреме. Не съм те чакал повече от пет минути. Самолетът те чака.
— Не очаквах да видя точно теб, Джоуел — каза Кастило, докато се здрависваха.
— ФБР най-сетне изпратиха онова досие, за което шефът молеше — каза Исаксън. — Нали се сещаш, досието на новия ти приятел?
Кастило кимна.
— Шефът иска да го прочетеш по време на полета. Трябва да го върна обратно.
— Добре.
— И да знаеш, извади късмет. Спомняш ли си чантата, която остави в самолета последния път, когато пътува с него?
Чарли започна да търси в паметта си.
„Исусе! Оставих чантата си в самолета на секретаря в деня, в който се срещнах с президента и той ми възложи тази работа. Денят, в който Фернандо ме взе в новия си самолет и отидохме до Тексас да видим баба. Исусе, съвсем бях забравил за нея. Преди колко време беше това? Струва ми се, че е минала цяла година, но всъщност са минали само две седмици. Даже по-малко — тринайсет дни.“
— Все още е в самолета — каза Джоуел. — Никой не е надничал в нея.
— Благодаря.
— Можеше да е бомба, Чарли — каза Исаксън. — Добре, че никой не се е сетил да провери и да претършува багажа ти.
— Забравих да кажа, че оставих чантата си на борда — каза Чарли.
— Не ти се сърдя, Дон Жуан…
„Много ти благодаря, Джоуел. Защото сержантът тук може да не е чул обръщението Дон Жуан първия път.“
— Но не казвай на шефа, че не сме проверили багажа ти.
— Разбира се, няма.
— Готов ли си да тръгваме?
— Когато кажеш — каза Чарли. Обърна се към сержанта от патрулите. — Благодаря, че ме докарахте. Оценявам стореното.
— Няма проблеми — каза сержантът, след това погледна Исаксън. — Мога ли да запитам защо го наричате Дон Жуан?
Исаксън се усмихна, после започна, пресилено, да се оглежда из стаята.
— Не виждам дами, които могат да се обидят, така че, защо не? Погледнете го, сержант. Много привлекателен мъж. Млад. Неженен. Живее прекрасно. Среща много интересни жени. Бихте ли заподозрели, че ляга с много от тях?