Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
Помислих си за командния софтуер. Спомних си какво бе казала Силви Ошима, докато пътувахме към Драва.
… интерактивни кодове на миминтите, опитващи да се размножават, машинни системи за проникване, атаки на изкуствени личности, остатъци от предавания и какво ли не още. Аз трябва да мога да поема всичко това, да го прегледам, да го използвам и да не допусна какъвто и да било пробив към мрежата. С това се занимавам. Отново и отново. Но колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. Призраци на неща, които вече не съществуват. Долу, под защитата, лежат слоеве, за които дори не ми се мисли.
Кимнах. Запитах се какво ли трябва, за да се измъкнеш от подобен затвор. Що за човек — или същество — трябва да бъдеш, за да успееш.
Призраци на неща.
— Да, виждам смисъл. — И преди да успея да се удържа, добавих: — Значи оттам идваш, Надя? Ти си нещо, което е уловила?
За миг по изпитото лице се изписа ужас.
— Григорий — прошепна тя. — Там има нещо, наречено Григорий.
— Какъв Григорий?
— Григорий Ишии. — Тя едва шепнеше. После самовглъбеният ужас отлетя, изчезна и тя ме погледна изпитателно. — Не вярваш, че съм истинска, нали, Мики?
Тръпка на безпокойство в дъното на съзнанието ми. Името Григорий Ишии разбуждаше нещо неясно в дълбините на паметта ми отпреди Емисарския корпус. Аз също се вгледах изпитателно в жената върху леглото.
Карай по-кротко. Тя не е виновна.
Майната ти.
Изправих се.
— Не знам коя си. Но едно ще кажа със сигурност, ти не си Надя Макита. Надя Макита е мъртва.
— Да — каза тя с изтънял глас. — Вече се досетих. Но очевидно, преди да умра, е било направено резервно копие, защото аз съм тук.
Поклатих глава.
— Не, не си. Изобщо няма гаранция, че си тук. Надя Макита е мъртва, превърната в атоми. И няма никакви сведения за направено копие. Няма техническо обяснение как подобно копие може да е попаднало в командния софтуер на Силви Ошима, ако изобщо е съществувало. Всъщност нищо не доказва, че си нещо друго, освен най-обикновена имитация на личност.
— Според мен стига толкова, Так. — Бразил изведнъж прекрачи в каютата. Лицето му не изглеждаше дружелюбно. — Засега да спрем дотук.
Завъртях се към него и оголих зъби в хищна усмивка.
— Това медицинско заключение ли е, Джак? Или просто квелистка революционна догма? Истината на малки и контролирани дози. Нищо, което пациентът не може да понесе.
— Не, Так — тихо каза той. — Това е предупреждение. Време е да излезеш от водата.
Пръстите ми леко се свиха и отпуснаха.
— Не ме предизвиквай, Джак.
— Не само ти имаш неврохимия, Так.
Мигът увисна, после се превъртя и изчезна, когато осъзнах нелепата му динамика. Сиера Трес имаше право. Тази прекършена жена не носеше вина за смъртта на Иса. Нито пък Бразил. И освен това вече бях наранил повече от жестоко призрака на Надя Макита. Кимнах и смъкнах като дреха бойната стойка. Минах покрай Бразил и стигнах до вратата зад него. За миг се обърнах към жената на койката.
— Която и да си, искам Силви Ошима да се върне невредима. — Кимнах към Бразил. — Доведох ти тия нови приятели, но не съм от тях. Ако реша, че си сторила нещо на Ошима, ще мина през тях като ангелски огън, за да се добера до теб. Помни това.
Тя ме изгледа спокойно и отговори без следа от ирония:
— Благодаря. Ще го запомня.
На палубата заварих Сиера Трес да седи на стоманен сгъваем стол и да оглежда небето с бинокъл. Застанах зад нея, напрегнах неврохимията и се загледах в същата посока. Гледката беше ограничена — „Островитянин“ се спотайваше в сянката на грамаден назъбен фрагмент от марсианска архитектура, който бе паднал в плитчините под нас и в течение на хилядолетията се бе превърнал в част от пейзажа. Донесени от вятъра спори го бяха покрили с гъсталак от лиани и лишеи, чиито провиснал и стъбла затрудняваха наблюдението изпод развалината.
— Видя ли нещо?
— Мисля, че използват микрокоптери. — Трес остави бинокъла. — Твърде далече е, за да видя нещо повече от проблясъци, но нещо се движи там, около края на рифа. Нещо много малко.
— Още са нервни, а?
— А ти нямаше ли да си, ако беше на тяхно място? Първите фамилии поне стотина години не са губили хеликоптер от ангелски огън.