Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
— Имаш ли нещо против тези хора? — попита ме Макита, докато сваляше булото. — Изглеждаш гневен. Затова ли водиш вендета срещу проповедниците им?
— Не точно, но има връзка.
— Разбирам. — Тя тръсна косата си, прокара пръсти през нея и огледа булото от платно и метал в другата си ръка с озадачено любопитство, нямащо нищо общо с откритата неприязън, която прояви Силви Ошима, когато я накарах да носи шал в Текитомура. — В името на трите луни, кому е притрябвало да носи такава чудесия?
Свих рамене.
— Виждал съм хора да вършат и по-глупави неща.
Тя ме погледна изпитателно.
— Това да не е завоалирана критика?
— Не, не е. Ако имам да ти кажа нещо критично, ще го изрека на висок глас.
Тя също сви рамене.
— Е, чакам го с нетърпение. Но вероятно имам основания да предположа, че не си квелист.
Въздъхнах дълбоко.
— Предполагай каквото си искаш. Аз излизам.
Обиколих търговската част на пристанището, докато открих кафене в надувна барака, където продаваха евтина храна и напитки на рибарите и пристанищните работници. Поръчах си паничка юфка с риба, отнесох я на една масичка до прозореца и се захванах да ям, гледайки движението на моряците по кея и по палубата на океанския кораб. По някое време мършав мъж на средна възраст се приближи с поднос към моята маса.
— Може ли да седна? Доста е натоварено днес.
Озърнах се из бараката. Клиентите бяха доста, но имаше и други свободни места. Свих рамене.
— Моля.
— Благодаря.
Човекът седна, вдигна капака на термокутията и започна да се храни. Известно време мълчахме, после дойде неизбежното. Между две хапки онзи ме погледна в очите. Обветреното му лице се сбръчка в усмивка.
— Не сте тукашен, а?
Усетих как нервите ми леко се обтягат.
— По какво съдите?
— А, ясно. — Човекът пак се усмихна. — Ако бяхте тукашен, нямаше да питате. Щяхте да ме знаете. Аз познавам всички в Кураминато.
— Браво на вас.
— Но не сте и от онзи скатоловец, нали?
Оставих клечките за хранене. Чудех се дали ще ми се наложи да го убия.
— Да не сте местният полицай?
— Не! — Той се разсмя от сърце. — Аз съм дипломиран специалист по хидродинамика. Дипломиран и безработен. Е, нека речем почти безработен. Напоследък работя предимно на онзи траулер там, зеленият. Но моите старци ме вкараха в колежа точно когато се вдигаше голям шум около течението Микуни. Учих в реално време, нямахме пари за виртуален колеж. Седем години. Мислеха си, че всичко, свързано с течението, ще гарантира безгрижен живот. Но, разбира се, докато завърша, вече не беше така.
— А защо останахте тук?
— О, аз не съм кореняк. Родом съм от Албамисаки, на десетина километра оттук по крайбрежието.
Името потъна в мен като дълбочинен заряд. Седях застинал и го чаках да избухне. Питах се какво ли ще сторя тогава.
Заставих се да проговоря.
— Тъй ли?
— Да, дойдох тук с едно момиче, което познавах от колежа. Нейните близки са тук. Мислех да отворим малка корабостроителница, нали разбирате, да си изкарваме хляба от ремонт на траулери, докато сключа договор с някоя от големите милспортски фирми за строеж на яхти. — Той направи унила гримаса. — Дотук добре. Само че вместо бизнес създадох семейство. Сега гледам само как да изкарам пари за дрехи, храна и училище.
— Ами вашите близки? Често ли ги виждате?
— Не, мъртви са.
Гласът му секна. Той стисна устни и извърна глава.
Седях и го гледах внимателно.
— Съжалявам — казах накрая.
Той се изкашля. Пак ме погледна.
— Няма защо. Не сте виновен, нали така? Нямаше откъде да знаете. Просто тъй стана. — Той въздъхна измъчено. — Стана само преди година. Изневиделица, мамка му. Някакъв скапан маниак се разбеснял с бластер. Избил десетки хора. Все стари, над петдесетте. Гнусна история. Напълно безсмислена.