Разбудени фурии

— Ковач, съжалявам — извика умолително тя.

Щурмокоптерът.

Тихото пърпорене на витлата бавно изплува от далечния шум на водовъртежа. Смърт и ярост се приближаваха с крилете на нинджа.

— Разбити са — извика Иса. — Командоси на Първата фамилия са ги открили. Адо е мъртва. И други. Половината са мъртви. Те държат Мици Харлан.

— Кой я държи? — За пръв път виждах очите на Сиера Трес да се разширяват. — При кого е сега? При нашите, или…

Но аз вече знаех отговора.

— Въздушно нападение!

Викът беше мой. Аз вече се мъчех да оставя Силви Ошима на палубата, без да я пускам. На Бразил му бе хрумнала същата идея, само че той дърпаше в обратна посока. Тялото на Силви се люшкаше между нас. Сиера Трес изкрещя. Всички се движехме бавно и тромаво, като в забавен кадър.

Градушката от куршуми раздра океана зад кърмата, сякаш от вълните изскачаха безброй разгневени духове, после проряза изящно лакираната палуба на „Островитянин“. И най-зловещото бе, че всичко ставаше в почти пълна тишина. Плисъкът на водата изглеждаше кротък, игрив и безвреден. Около нас се разхвърчаха трески и парчета пластмаса. Иса изпищя.

Положих Силви върху кърмовите кресла. Проснах се над нея. След безшумния картечен огън от мрачното небе с безумна скорост връхлетя щурмокоптерът. Картечниците със заглушители отново откриха огън и аз се търкулнах от креслата, влачейки безчувственото тяло на Силви. Докато падах в тясното пространство, нещо тъпо ме блъсна в гърба. Усетих как сянката на щурмокоптера мина над мен, после изчезна, оставяйки само тихия шум на моторите.

— Ковач? — обади се Бразил откъм горната палуба.

— Още съм жив. А ти?

— Връща се.

— Естествено, че се връща, мамка му.

Подадох глава иззад прикритието и видях щурмокоптера да завива в мъгливия въздух. Първата атака беше предпазлива — той не знаеше, че не го очакваме. Сега нямаше значение. Можеше да не бърза и да ни направи на трески от разстояние.

Мръсно копеле.

Всичко избухна в мен. Цялата натрупана агресивност, която не бе намерила отдушник в краткото противоборство с Аюра. Скочих върху креслата, сграбчих перилата на стълбичката и изскочих на горната палуба. Бразил клечеше там, стискайки фрагментарната пушка с двете ръце. Той мрачно кимна напред. Проследих погледа му и яростта в мен кипна още по-силно. Сиера Трес лежеше неподвижно и единият й крак бе превърнат в кървави парцали. До нея Иса, обляна в кръв. Дишаше плитко, задъхано. На два метра от нея се търкаляше фрагментарната пушка, която бе изнесла на палубата.

Втурнах се към пушката и я грабнах като любимо дете.

Бразил откри огън от другата страна на палубата. Фрагментарната пушка изгърмя със страховит тътен и от цевта изригна цял метър пламък. Щурмокоптерът връхлетя със завой отляво и леко подскочи нагоре, когато пилотът усети, че го обстрелват. По мачтите на „Островитянин“ с пронизителен звън се посипаха нови картечни куршуми, но бяха твърде високо, за да ме тревожат. Опрях здраво крака върху леко полюшващата се палуба и притиснах приклада към рамото си. Прицелих се и започнах да стрелям, докато щурмокоптерът завиваше за нова атака. Пушката изрева край ухото ми. Нямах особен шанс да улуча, но стандартният фрагментарен заряд избухва при близост с целта, тъй че кой знае…