Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
Чудесно място за криене.
Поне от външни преследвачи.
Приведен над перилата на „Островитянин“, аз се вглеждах в спокойната, прозрачна вода. На пет метра под повърхността пъстро ято от местни и колониални рибки се въртеше любопитно около белия лекбетонен саркофаг, в който бяхме погребали Иса. Из главата ми се въртеше смътна идея да се свържа с близките й, след като шумът поутихне, да им кажа къде е, но жестът изглеждаше безсмислен. Когато един носител умре, значи е мъртъв и толкоз. А тревогата на родителите й нямаше да стане по-малко ужасна, когато спасителният екип разбиеше лекбетона и откриеше, че някой е изрязал приставката от гръбнака на тялото.
Сега тя лежеше в джоба ми — душата на Иса поради липса на по-добра дефиниция — и аз усещах как самотната й тежест между пръстите ми променя нещо дълбоко в мен. Не знаех какво ще правя с нея, но и не смеех да я оставя, та да бъде открита от някого. Иса беше дълбоко замесена в нападението, а това означаваше виртуална стая за разпити в Рила, ако някога намереха приставката й. Засега трябваше да я нося, както носех мъртвите проповедници на юг за наказание, както носех Юкио Хираясу и неговия колега за в случай, че ми потрябват.
Бях заровил приставките на двамата от якудза в пясъка под къщата на Бразил и не очаквах, че джобът ми пак ще се напълни толкова скоро. По пътя на изток към Милспорт дори на моменти бях изпитвал неволно удоволствие от непривичната липса на товар, преди пак да ме връхлетят спомените за Сара и поредният пристъп на ненавист.
Сега джобът отново тежеше като в някакъв скапан съвременен вариант на древната легенда за прокълнатата от Ебису мрежа, обречена вечно да вади телата на удавени моряци и нищо друго.
Сякаш нямаше начин този джоб да остане празен и аз вече сам не знаех какво изпитвам.
Тъй беше почти от две години насам. Увереността превръщаше битието ми в стара, зърнеста черно-бяла снимка. Можех да бръкна в джоба си и да стисна в длан съдържанието му с мрачно, сурово задоволство. Изпитвах усещането за бавно натрупване, за едва забележимо полюшване на везната, от другия край на която тежеше с чудовищна сила безвъзвратната загуба на Сара Сахиловска. От две години не ми трябваше друга цел, освен този джоб и шепата откраднати души в него. Не се нуждаех нито от бъдеще, нито от други перспективи, освен тия, които се въртяха около запълването на джоба и клетките за блатни пантери в имението на Сегешвар.
Тъй ли? А какво стана в Текитомура?
Движение край перилата. Въжетата трепнаха и тихо забръмчаха. Озърнах се и видях Сиера Трес да се придвижва напред, като стискаше перилата с две ръце и подскачаше на здравия си крак. Обикновено безизразното й лице сега се кривеше от раздразнение. При други обстоятелства би било смешно, но отрязаният крачол на панталона разкриваше другия й крак, покрит с прозрачен лечебно-изолиращ слой, през който се виждаха раните.
Вече трети ден се спотайвахме в Елтеведтем и Бразил бе използвал това време, за да поработи със скромния медицински боекомплект, който носехме. Плътта под прозрачната превръзка беше черно-лилава, подпухнала и надупчена от картечни куршуми, но раните бяха почистени и обработени. По увредените части се виждаха сини и червени етикетчета, отбелязващи точките, където Бразил бе инжектирал стимулатори за бързо възстановяване. Шина от полисплав обгръщаше долната част на превръзката, но за стъпване на нея не можеше да става и дума без солидна доза болкоуспокояващи, които Трес категорично отказваше.
— Би трябвало да лежиш — казах й аз, когато се приближи.
— Да, но не ме улучиха където трябва. Затова не лежа. Стига, Ковач, не ми досаждай.
— Добре де. — Пак се загледах във водата. — Някакви вести?
Тя поклати глава.
— Не, но Ошима е будна. Пита за теб.
За момент рибките долу се замъглиха пред погледа ми. После отново се проясниха. Продължих да ги гледам и да държа перилата.
— Ошима? Или Макита?
— Е, зависи в какво искаш да вярваш, нали?
Кимнах навъсено.
— Значи все още се смята за…
— В момента да.
Погледах рибките още малко. После изведнъж се изправих и завъртях глава към стълбичката на салона. Усетих как устните ми се изкривиха от неволна гримаса. Тръгнах напред.