Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Едно зелено, едно златно.
Оглушителен звук отекна из пещерата, а Лена изпищя. Светлината изчезна. Огънят на мрака изчезна. Вече нямаше олтар, нито клада и ние бяхме отново на земята. Въздухът беше абсолютно неподвижен. Помислих, че всичко е свършило, но грешах.
Мълния разряза въздуха и очерта две пътеки, стоварвайки се едновременно върху мишените си.
Ларкин.
Лицето му се сгърчи в ужасена гримаса, когато тялото му беше поразено, а после започна да почернява. Сякаш изгаряше отвътре навън. Черни ивици плъзнаха по кожата му, докато той се превърна в пепел и се разпиля по пода на пещерата.
Втората светкавица се отправи в противоположната посока и удари Туайла.
Очите й се извъртяха отново навътре. Тялото й падна на земята, сякаш духът й я беше напуснал. Но тя не се превърна в пепел. Безжизненото й тяло лежеше на земята, докато самата Туайла се издигна над него, блещукаща и избледняваща, и постепенно стана прозрачна. След това се спусна мъгла, а почти невидимите частици във въздуха започнаха да се наместват, докато Туайла заприлича на нещо повече, отколкото беше приживе. Каквото и да бе оставила зад себе си в този живот, то беше приключило. Ако имаше да върши още нещо тук, то беше само защото тя сама бе избрала да бъде така. Туайла не беше окована към този свят. Беше свободна. Изглеждаше напълно умиротворена, сякаш знаеше нещо, което ние не подозирахме.
Докато се носеше нагоре през цепнатината в тавана на пещерата към луната, внезапно спря. За секунда не бях сигурен както става, а тя просто се рееше над нас.
Сбогом, cher.
Не знам дали наистина го каза, или си го бях въобразил, но тя протегна сияещата си ръка и се усмихна. Помахах към небето и гледах как Туайла се слива с лунната светлина. Една звезда се появи на чародейското небе — небе, което успях да видя, макар и само за миг. Южната звезда. Беше намерила своето място отново на небето.
Лена беше направила своя избор.
Беше се Призовала сама.
Макар да не бях сигурен какво точно означава това, тя все още беше с мен.
Не я бях загубил.
Призови се сама.
Майка ми щеше да се гордее с нас.
21.VI
Мрак и Светлина
Лена стоеше изпъната и висока, тъмен силует на фона на луната. Не плачеше и не пищеше. Краката й бяха стъпили здраво на земята от двете страни на гигантската пукнатина, която сега бележеше пещерата и почти я разцепваше по средата.
— Какво стана? — Лив погледна Ама и Арелия с надеждата да получи отговор.
Проследих погледа на Лена, вперен към скалите пред нея, и разбрах мълчанието й. Тя беше в шок, взираше се в едно познато лице.
— Очевидно Ейбрахам се е намесил в естествения ход на Общия ред.
Макон стоеше на входа на пещерата сред сиянието на луната, която беше започнала да се съшива сама. Леа и Бейд бяха до него. Не знаех кога се е появил там, но от изражението на лицето му беше ясно, че е видял всичко. Вървеше бавно, все още привиквайки с усещането, че краката му отново допират земята. Бейд стъпваше бавно до него, а Леа го подкрепяше с ръка на рамото му.
Лена се отпусна цялата при звука на гласа му — глас от гроба. Чух мислите й, по-скоро едва доловим шепот. Страхуваше се дори да го въплъти в думи.
Чичо Макон?
Лицето й пребледня. Спомних си как се почувствах, когато видях майка си на гробището в Савана.
— Впечатляващ малък номер спретнахте със Сарафина, дядо. Признавам ти го. Да извикаш преждевременно Призоваващата луна? Този път надмина себе си — отекна в пещерата гласът на Макон. Въздухът беше толкова застинал, толкова спокоен, че не се чуваше нищо друго освен ниското бучене на вълните. — Естествено, когато разбрах, че идваш, реших и аз да поработя върху появата си. — Макон замълча, сякаш очакваше отговор. Но когато не получи такъв, се провикна: — Ейбрахам! Знам, че ти си причината затова.
Пещерата се разтресе. От кривата цепнатина в тавана започнаха да падат камъни. Сякаш всичко щеше да се срути. Небето потъмня. Зеленоокият Макон — светлият чародеец, ако наистина беше такъв — изглеждаше дори по-могъщ от инкубуса, какъвто беше преди. Дрезгав смях отекна в каменните стени. Ейбрахам излезе от сенките в онази част на пещерата, където луната вече не грееше, и пристъпи по покрития с вода под. С бялата си брада, която беше напълно в тон с белия му костюм, той приличаше повече на безобиден възрастен човечец, отколкото на най-тъмния от кървавите инкубуси. Хънтинг стоеше от едната му страна. Ейбрахам прекрачи проснатото на земята тяло на Сарафина. Тя беше побеляла напълно, покрита с плътен пласт скреж като леден пашкул.