Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
— Кръвта винаги е кръв. Дори времето не може да я спре.
Великите си отидоха, а тъмният облак се разнесе. Остана само носещият се на талази дим от Огъня на мрака. Кладата все още гореше и Сарафина и Лена още бяха положени на каменната плоча.
Вихрушката от Бесове беше изчезнала, но и нещо друго се беше променило. Вече не наблюдавахме мълчаливо, прикрити от сенките, в очакване на подходящия момент, за да действаме. Очите на всички инкубуси и тъмни чародейци в пещерата бяха приковани в нас, кучешките им зъби бяха оголени, а жълтите им очи ни пронизваха.
Май се бяхме натресли на купона, независимо дали това ни харесваше или не.
20.VI
Седемнайсет луни
Кървавите инкубуси реагираха първи, като се дематериализираха един по един и след миг се появиха отново, образувайки познатата ни глутница. Разпознах Белязания, инкубуса от погребението на Макон. Той беше най-отпред, черните му очи ни преценяваха хладнокръвно. Хънтинг, естествено, не се виждаше никъде — беше прекалено голяма клечка за такова обикновено клане. Но Ларкин беше тук, с увита около ръката си черна змия. Втори по ред във властта.
Заобиколиха ни за секунди и вече нямаше къде да се скрием. Глутницата беше пред нас, стените на пещерата — зад гърбовете ни. Ама застана между инкубусите и мен, май смяташе да се бие с тях с голи ръце. Нямаше да има никакъв шанс.
— Ама! — изкрещях аз, но беше прекалено късно.
Ларкин се появи на сантиметри от крехката й фигура, размахвайки нож, който никак не приличаше на илюзия.
— Ти си прекалено голяма досада за такава стара дама, знаеш ли? Винаги се мотаеш, където не ти е работа, и водиш мъртвите си роднини. Време е да се присъединиш към тях, щом толкова си ги харесваш.
Ама не помръдна.
— Ларкин Рейвънуд, ще съжаляваш стократно, че се опита да преминеш от този свят към другия.
— Обещаваш ли?
Видях как мускулите на рамото на Ларкин потрепват, докато отмяташе назад ръката си, за да прободе Ама. Преди да нанесе удара си обаче, Туайла разтвори стиснатата си в юмрук длан и във въздуха полетяха малки бели частички. Ларкин извика, изпусна ножа си и започна ожесточено да търка очите си.
— Итън, внимавай! — чух гласа на Линк, но всичко сякаш ставаше като на забавен кадър. Видях как глутницата идва към мен, чух и нещо друго. Бръмчащ звук, който започна много тихо и постепенно се усили като надигаща се вълна. Зелена светлина бликна пред нас. Беше същата чиста светлина, която излъчваше Сиянието, когато искреше във въздуха точно преди да освободи Макон.
Сигурно беше Макон.
Бръмченето нарастваше все повече и повече и светлината се изви напред, отблъсквайки кървавите инкубуси назад. Огледах се наоколо да проверя дали всичко е наред.
Линк беше приклекнал с ръце, опрени на коленете си, сякаш щеше да повърне.
— Близо беше.
Ридли разтриваше малко по-силно гърба си и се обърна към Туайла.
— Какво хвърли към Ларкин? Някакво вещество, заредено с магия?
Туайла се усмихна и потърка мънистата на многобройните нанизи, които носеше.
— Не ми е нужно таквоз вещество, cher.
— Тогава какво беше?
— Sel manje — каза думите със силен креолски акцент, но Ридли не я разбра.
Арелия се усмихна.
— Сол.
Ама ме тупна по рамото.
— Казвах ти, че солта прогонва злите духове. И със злите момчета се справя.
— Трябва да продължим. Нямаме много време — забърза се бабата на Лена към стъпалата, подпирайки се на бастуна си. — Итън, ела с мен.
Последвах я към олтара; димът от огъня създаваше плътна мъгла около мен. Имаше ужасен отровен мирис и същевременно ме задушаваше. Изкачихме се до горе. Възрастната жена насочи бастуна си към Сарафина и той веднага заблестя със златиста светлина. Изпитах огромно облекчение. Тя беше Емпат. Не притежаваше собствени сили, но можеше да погълне силите на другите. А тези, които отнемаше сега, принадлежаха на най-опасната жена в стаята — нейната дъщеря, Сарафина. Тази, която прехвърляше в момента енергията на Огъня на мрака, за да призове Седемнайсетата луна.
— Итън, вземи Лена! — извика ми старата чародейка. Тя вече се беше свързала по емпатичен начин със Сарафина.