Колимски разкази [bg]

Започнаха да разправят: когато пристигнало някакво голямо началство и се възмутило, че културната дейност в лагера куца и с двата крака, култоргът майор Пугачов казал на госта:

— Не се безпокойте, гражданино началник, подготвяме такъв концерт, че цяла Колима ще заговори за него.

Може да се започне направо с донесението на хирурга Брауде, командирован от централната болница в района на бойните действия.

Също така може да се започне с писмото на Яшка Кучен, санитарят от затворниците, който лежеше в болницата. Писмото беше написано с лявата ръка — дясното рамо на Кучен бе простреляно.

Или с разказа на доктор Потанина, която нищо не беше видяла и нищо не беше чула — била в отпуск, когато станали тези неочаквани събития. Именно това нейно отсъствие бе определено от следователя като фалшиво алиби, престъпно бездействие, както се нарича на езика на юристите.

Арестите през тридесетте години бяха арести на случайни хора. Това бяха жертви на измислената и страшна теория за разгарящата се класова борба в процеса на укрепването на социализма. Професорите, партийните кадри, военните, инженерите, селяните и трудещите се, с които бяха препълнени затворите по онова време, не притежаваха нищо положително освен може би личната си порядъчност, дори наивност — с една дума, такива качества, които по-скоро улесняваха работата на тогавашното „правосъдие“, отколкото я затрудняваха. Липсата на обща, обединяваща идея много отслабваше моралната устойчивост на арестантите. Те не бяха нито врагове на властта, нито държавни престъпници и когато умираха, така и не разбираха защо е трябвало да умрат. Самолюбието им, злобата им нямаше на какво да се опрат. Разединени, те умираха в бялата колимска пустиня — от глада, от студа, от многочасовата работа, от побоите и от болестите. Те веднага се научиха да не се застъпват един за друг, да не се поддържат. Точно към това се стремеше началството. Душите на оцелелите напълно се разлагаха, а телата им не притежаваха качествата, необходими за физическа работа.

След края на войната на тяхно място параходите един след друг докарваха репатрирани — от Италия, Франция, Германия направо към далечните североизточни земи.

След тях имаше много хора с други навици, придобити по време на войната — смели, способни да рискуват, вярващи единствено в оръжието. Командири и войници, летци и разузнавачи…

Лагерната администрация, свикнала с ангелското търпение и робската покорност на „троцкистите“, никак не се тревожеше и не очакваше нищо ново.

Новаците питаха оцелелите „аборигени“:

— Защо в стола си изяждате само чорбата и кашата, а хляба го занасяте в бараката? Защо не го ядете с чорбата, както се прави по цял свят?

Като се усмихваха с процепите на посинелите си усти и показваха разклатените си от скорбута зъби, местните жители отвръщаха на наивните новаци:

— След две седмици всеки от вас ще го разбере и ще прави същото.