![Колимски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/8/kolimski-razkazi-bg-download.jpg)
Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Прочетоха ми този текст един месец по-късно, на съда.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Следствието вървеше към своя край, а аз все не можех да проумея в какво ме обвиняват. Гладното ми тяло бе като изтръпнало и се радваше, че не трябва да работи. Ами ако отново ме пратят в забоя? Стараех се да прогоня тези тревожни мисли.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В Колима лятото идва внезапно, прибързано. По време на един от разпитите видях горещото слънце, синьото небе, долових лекия аромат на листвениците. В деретата все още имаше мръсен лед, но лятото не чакаше той да се разтопи.
Разпитът се проточи, ние „уточнявахме“ нещо, войникът от конвоя още не ме беше отвел, а към къщата на Фьодоров вече водеха друг човек. Оказа се, че това е моят бригадир Нестеренко. Той направи крачка към мен и рече глухо: „Принудиха ме, разбираш ли, принудиха ме“ — и изчезна зад вратата на къщата на Фьодоров.
Нестеренко бе писал заявлението срещу мен. Свидетели бяха Заславски и Кривицки. Но Нестеренко едва ли някога бе чувал за Бунин. И ако Заславски и Кривицки бяха подлеци, Нестеренко ме беше спасил от гладна смърт, когато ме взе в бригадата си. Бях не по-лош и не по-добър от който и да е друг работник. И нямах зъб на Нестеренко. Бях чувал, че той излежава вече трета присъда, че е стар соловчанин. Беше много опитен бригадир — разбираше не само от работата, разбираше и гладните хора — не съчувствуваше, а именно разбираше. Това не всеки бригадир го можеше. Във всички бригади след вечеря се раздаваше допълнително — черпаче рядка чорбица, от остатъците. Обикновено бригадирите даваха тези черпаци на онези, които през този ден са работили по-добре — този начин официално се препоръчваше от лагерното началство. Раздаването на допълнителното ставаше публично, едва ли не тържествено. Допълнителното се използуваше и за производствени, и за възпитателни цели. Не винаги онзи, който работеше повече от всички, работеше по-добре. И не винаги на най-добрите им се сърбаше чорбица.
В бригадата на Нестеренко допълнителното се даваше на най-гладните — разбира се, по преценка и по заповед на бригадира.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Веднъж изкопах в шурфа огромен камък. Явно нямаше да имам сили да го измъкна сам. Нестеренко видя това, мълком скочи при мен, подхвана камъка с кирката и го избута нагоре…
Не исках да повярвам, че той е написал заявлението против мен. Впрочем…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Разправяха, че миналата година от същата бригада били осъдени от трибунала двама души — Йожиков и три месеца по-късно Исаев — бивш секретар на един от сибирските областни партийни комитети. А свидетелите бяха все същите — Кривицки и Заславски. Не бях обърнал внимание на тези приказки.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Подпишете ето тук. И тук.
Не се наложи да чакам дълго. На двадесети юни вратите се отвориха и ме изведоха на горещата кафява земя, под ослепителното, парещо слънце.
— Вземи си вещите — обувките, фуражката. Отиваш в Ягодное.
— Отиваш?
Двама войници ме разглеждаха внимателно.
— Няма да стигне — рече единият. — Няма да го вземем.
— Тоест как няма да го вземете — каза Фьодоров. — Ще се обадя в опергрупата.
Тези войници не бяха истински конвой, предварително поръчан с наряд. Двамата оперативни работници се връщаха в Ягодное — осемнадесет километра през тайгата — и пътьом трябваше да ме отведат в затвора на Ягодное.
— Е, ами ти какво ще кажеш? — попита ме единият оперативен работник. — Ще стигнеш ли?
— Не знам.
Бях съвършено спокоен. И нямаше закъде да бързам. Слънцето бе прекалено силно — бузите ми, отвикнали от ярката светлина, от чистия въздух, изгоряха. Седнах до едно дърво. Беше приятно да се поседи навън, да се вдъхне прекрасният, живителен въздух, ароматът на разцъфналите шипкови храсти. Зави ми се свят.
— Е, да тръгваме.
Навлязохме в яркозелената гора.
— Можеш ли да вървиш по-бързо?
— Не.
Бяхме изминали безброй крачки. Клоните ме шибаха през лицето. Препъвайки се в корените на дърветата, криво-ляво се измъкнах на една поляна.
— Хей, слушай — рече ми по-възрастният оперативен работник. — Каним се да ходим на кино в Ягодное. Прожекцията започва в осем. В клуба. Сега е два. Това е първият ни почивен ден за това лято. За пръв път от половин година ще сме на кино.