Колимски разкази [bg]

— Ето как стояха нещата — рекох. — Според мен това е извращение.

— После сте казали, че Бунин е велик руски писател.

— Той наистина е велик руски писател. Може ли да получа присъда за тези мои думи?

— Можете. Той е емигрант. Враг-емигрант.

„Делото“ потръгна, Фьодоров беше весел, подвижен.

— Виждате ли как се държим с вас? Нито една груба дума. Обърнете внимание — никой не ви бие, както през тридесет и осма година. Никакъв натиск.

— Ами дажбата от триста грама хляб на денонощие?

— Заповед, драги, заповед. Нищо не мога да направя. Заповед. Това е следствена дажба.

— А килията без прозорец? Ами че аз ще ослепея, при това нямам какво да дишам.

— Без прозорец ли? Не може да бъде. Все отнякъде влиза светлина.

— От пролуката под вратата.

— Ето, виждате ли.

— През зимата тя щеше да е застлана с пара.

— Но нали сега не е зима.

— И това е вярно. Вече не е зима.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Слушайте — рекох. — Аз съм болен. Останал съм без сили. Много пъти съм се обръщал за помощ в медицинския пункт, но нито веднъж не ме освободиха от работа.

— Напишете заявление. Това ще има значение за съда и следствието.

Посегнах към най-близката писалка — върху бюрото имаше много, с най-различни размери.

— Не, не, с перодръжката, ако обичате.

— Добре.

Написах, че многократно съм търсил медицинска помощ в амбулаторните зони — почти всеки ден. Беше ми невероятно трудно да пиша — практиката ми в това отношение бе много малка.

Фьодоров приглади парчето хартия.

— Не се безпокойте. Всичко ще бъде според закона.

Още същата вечер ключалките на килията ми изщракаха и вратата се отвори. В ъгъла, върху масата на дежурния, гореше „колимка“ — бензинова лампа, направена от консервена кутия. До масата седеше някакъв човек, облечен с къс кожух и с шапка-ушанка.

— Ела насам.

Приближих се. Човекът се изправи. Беше доктор Мохнач, стар колимчанин, жертва на тридесет и седма година. Отначало бе работил в Колима обща работа, сетне го допуснаха до лекарските задължения. Беше възпитан да се страхува от началството. Много пъти бях ходил при него в амбулаторията на зоната.

— Здравейте, докторе.

— Здравей. Съблечи се. Дишай. Не дишай. Обърни се. Наведи се. Можеш да се обличаш.

Доктор Мохнач седна на масата и написа в слабата светлина на „колимката“:

„Затворникът В. Т. Шаламов е практически здрав. През времето, прекарано в «зоната», не се е обръщал за медицинска помощ към амбулаторията.

Завеждащ амбулаторията доктор Мохнач.“