Колимски разкази [bg]

На болничната администрация бе разрешено за особено тежките случаи да се приготвя храна по „специална поръчка“ — извън болничното меню. Лимитът на тези „специални поръчки“ беше малък — една-две на триста болнични легла.

Лошото бе там, че болният, на когото се изписваше „специалната поръчка“ — палачинки, кюфтета от месо или нещо също толкова приказно, — вече се намираше в такова състояние, че не можеше да преглътне каквото и да било, и след като опиташе с лъжицата едно или друго „блюдо“, извръщаше глава, обзет от предсмъртно изтощение.

По традиция тези царски остатъци се дояждаха От съседа по легло или от онзи болен-доброволец, който се грижеше за тежко болния и помагаше на санитаря.

Това бе парадокс, антитеза на диалектическата тирада. Специалната поръчка се даваше тогава, когато болният вече не беше в състояние да яде каквото и да било. Единствено възможният принцип, заложен в основата на практиката на „специалните поръчки“, бе следният: на най-изтощения човек, на най-тежкия случай.

Затова изписването на „специалната поръчка“ стана предзнаменование, символ на приближаваща смърт. Болните би трябвало да се страхуват от „специалните поръчки“, но съзнанието им по това време вече биваше помрачено и се ужасяваха не те, а онези около тях, които все още бяха със запазен разсъдък и чувства, обладателите на „първото“ меню от диетичната скала.

Пред завеждащия отделението на болницата ежедневно стоеше този неприятен въпрос, всички отговори на който изглеждаха нечестни — на кого да изпише днес „специалните поръчки“.

До мен лежеше момче на двадесет години — умираше от алиментарна дистрофия, която през онези години се наричаше „полиавитаминоза“.

„Специалната поръчка“ се превръщаше в блюдо, което можеше да си поръча осъденият на смърт в деня на екзекуцията, последно желание, което администрацията на затвора бе длъжна да изпълни.

Момчето отказваше да яде — овесена супа, супа от булгур, овесена и булгурена каша. Когато отказа каша от грис, прехвърлиха го на „специална поръчка“.

— Всичко, разбираш ли, Миша, всичко, каквото пожелаеш, ще ти го сготвят. Разбра ли? — лекарят беше седнал на леглото на болния.

Миша се усмихваше — едва-едва, щастливо.

— Е, какво искаш? Супа с месо?

— Нее… — поклати той глава.

— Кюфтета от месо? Пирожки с месо? Палачинки със сладко?

Миша въртеше глава.

— Е, тогава ти кажи, ти…

Миша изхриптя нещо.

— Какво? Какво рече?

— Галушкѝ.

— Галу̀шки ли?

Миша закима утвърдително с глава и усмихнат, се отпусна на възглавницата. От нея се посипа ситно сено.

На другия ден му свариха „галушкѝ“.

Миша се оживи, взе лъжицата, гребна една галушка от паницата с димяща супа, облиза я.