Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
По западните острови от Торесовия проток мъжът никога не споменава имената на тъста, тъщата, шуреите и балдъзате, а жената е подложена на съответни ограничения. За девера и шурея се говори като за съпруга или брата на някого, чието име може да се спомене и обратно, зълвата или балдъзата наричат съпругата на еди-кой си. Ако мъж случайно употреби името на шурея си, той се засрамва и навежда глава. Срамът му минава едва когато направи подарък като компенсация на онзи, чието име е споменал напразно. Същата компенсация за неволно изпуснато име има по отношение на балдъзата, тъста и тъщата. Да споменеш името на шурея си, е за жителите на полуостров Газела в Нова Британия възможно най-голямото оскърбление, което би могъл да му нанесеш. Това престъпление се наказва със смърт. На Банксовите острови (в Меланезия) са много стриктни наложените върху имената табу на хора, свързани с брак. Мъжът не произнася името на тъста си, не може да споменава името на брата на жена си, но може да споменава името на сестрата на жена си — тя не е нищо за него. Жената не може да произнася името на свекъра си, нито пък, при каквито и да е обстоятелства, името на девера си. На сватовете е забранено не само да произнасят взаимно имената си — те не бива да произнасят обикновени думи, когато се случи да са идентични с тези имена или да имат общи срички с тях. Съобщават например за един туземец от тези острови, който не бивало да използува обикновените думи за „прасе“ и „да умреш“, защото те влизали в състава на многосричното име на зетя му; научаваме също и за друг нещастник, който не бивало да произнася обикновените думи за „ръка“ и за „горещо“ заради името на брата на жена си; забранено му било дори да споменава числото „едно“, защото думата за „едно“ представлявала част от името на братовчеда на жена му.
Нежеланието да се споменават имената или дори срички от имената на хора, свързани с говорещия чрез брак, едва ли могат да се отделят от проявяваното от много хора нежелание да произнасят собствените си имена, имената на мъртвите или на вождовете и царете. И след като резервите по отношение на последните се дължат преди всичко на суеверие, можем да заключим, че резервите по отношение на първата категория имена почиват на същата основа. Вече се доказа, че поне отчасти нежеланието на първобитния човек да споменава собственото си име се основава на суеверен страх да не го използуват враговете — били те хора или духове — против него. Остава да разгледаме сходните обичаи по отношение имената на покойници и на царствени особи.
3. Табу върху имената на мъртвите
Обичаят да не се споменават имената на мъртвите е бил спазван в древността от албанците в Кавказ45. Днес той важи в пълна сила сред много диви племена. Научаваме например, че един от най-стриктно, спазваните обичаи сред австралийските аборигени е никога да не споменават името на мъртвец, независимо дали е мъж или жена; споменаването на глас на името на починал било грубо нарушение на най-светите им предразсъдъци и те внимават да не го правят. По всичко личи, че основният мотив за това въздържание е страхът да не повикат по този начин духа на покойния. Но несъмнено е и естественото нежелание да се подновяват претръпнали болки. Веднъж г. Олдфийлд извикал високо името на покойник и хвърлил в такъв ужас един туземец, че онзи побягнал и не посмял да се покаже отново в продължение на няколко дни. При следващата им среща той горчиво упрекнал безотговорния бял човек за неговата нетактичност. Освен това, добавя г. Олдфийлд, „колкото и да се мъчих, не можах да го убедя да произнесе ужасното име на мъртвия, защото по такъв начин щял да се постави във властта на злите духове“. Аборигените от Виктория много рядко приказвали за мъртвите, а когато го правели, не споменавали имената им; говорели тихичко за тях като за „загубения“ или „нещастния, дето вече го няма“. Смятали, че ако споменат име на покойник, ще предизвикат озлоблението на Куит-джил, духа на починалия, който се навърта известно време на Земята, преди да се отправи завинаги към залязващото Слънце. За племената по долното течение на Мъри разказват, че когато починел някой, „те внимателно отбягвали да споменават името му; ако са принудени да го произнесат, го прошепвали, но съвсем тихо, толкова тихо, че както си въобразявали, духът да не чуе гласа им“. У племената в Централна Австралия през периода на траур никой няма право да произнася името на починалия освен ако е абсолютно необходимо, и то само шепнешком, от страх да не се обезпокои и раздразни душата на човека, която се разхожда наоколо като дух. Ако духът чуе да се споменава името му, той решава, че роднините не спазват полагащия се Траур за него — нали ако скръбта им е истинска, те не биха могли да понесат името му да се подмята насам-натам. Дълбоко засегнат от коравосърдечното им безразличие, възмутеният дух ще дойде и ще смути съня им.
45
В древността Източното Закавказие (сегашен Азербайджан) се наричало Албания. — Бел. пр.