Венец от трева (Част III: Омразата)

— Още веднъж ти благодаря, чичо — рече младият Цезар.

Тъкмо минаваха покрай рострата, Марий се спря и посочи отрязаните глави, които обграждаха ораторската трибуна.

— Погледнете само! — подкани той шурея и племенника си. — Не е ли това гледка?

— Да — съгласи се Цезар. — Че е гледка, гледка е.

Нататък синът му се понесе с такава крачка, че баща му едва смогваше да не изостава. „Май изобщо не се сеща, че и други хора вървят с него“ — каза си Цезар. Едва сега той самият се обърна назад, колкото да се увери, че Луций Декумий ги следва на почтително разстояние. Все пак малкият Цезар не бе дошъл съвсем сам на това ужасно място. Колкото и да не харесваше своя съмнителен съсед, Цезар се чувстваше по-спокоен, когато знаеше, че той е наблизо.

— От колко време е консул? — попита изведнъж момчето. — Цели четири дни? Струва ми се, че откакто съм се родил, все той е бил консул! Никога не бях виждал майка си да плаче. Гледай: навсякъде убити хора, плачещи деца. Половината Есквилин гори, рострата окичена с отрязани глави, навсякъде кръв, кръв. Бардиеите, любимите слуги на чичо ми, само се чудят дали да галят чуждите жени, или да се наливат с крадено вино! Няма що, славно управление! Представям си как Омир се щура като побъркан из Елисейските полета и чака някой да му даде да пие кръв, за да възпее великите дела на Гай Марий, за седми път римски консул! Е, ако е само до кръвта, то Рим може да го удави в нея.

Какво можеше да отговори един баща на подобна тирада? Цезар никога не се задържаше задълго вкъщи и познаваше съвсем бегло сина си. Сега не му оставаше друго, освен да замълчи.

Най-накрая момчето нахълта в дома си и без да чака запъхтяния си баща, застана насред приемната и извика:

— Мамо!

Цезар чу как в кабинета Аврелия захвърля тръстиковия писец, как бърза да покаже на вратата наплашеното си лице. От някогашната й красота не бе останало почти нищо. Беше отслабнала до неузнаваемост, под очите й имаше огромни черни кръгове, лицето й беше подпухнало, устните — изпохапани от нерви.

Вниманието й бе насочено единствено и само към малкия Цезар; щом се увери, че нищо сериозно не му се е случило, сякаш тялото й изведнъж се отпусна. Едва след това забеляза мъжа до сина си и краката й се подкосиха.

— Гай Юлий!

Съпругът й успя да я поеме в последния момент, преди да падне, и я притисна до себе си.

— Ох, толкова се радвам, че се върна у дома! — чу се тихият глас на Аврелия, заглушен от дебелия плат на дрехата му. — Тук е същински кошмар!

— А може ли малко внимание! — тросна се на двамата малкият Цезар.

Родителите му се обърнаха към него.

— Имам да ти кажа нещо важно, мамо — рече момчето, без да се интересува от нищо, което не е свързано със собствените му проблеми.

— Какво? — попита разсеяно тя. Още не се бе съвзела след двойната радост да види сина си здрав и читав и да посрещне мъжа си у дома.

— Знаеш ли какво направи той с мен?

— Кой? Баща ти?

Но Цезар Младши великодушно махна с ръка, сякаш баща му и да иска, не може да му стори нещо.