Венец от трева (Част III: Омразата)

— Вече начертахме твоето бъдеще — съобщи му Марий, все едно това беше най-щастливата вест на света. — Веднага ще те оженим за дъщерята на Луций Цина и от утре ставаш нашият нов фламен Диалис.

Малкият Цезар не каза нищо. Нито един мускул по лицето му не трепна. И все пак в мига, в който Марий изрече тези ужасни фрази, всичко се преобърна наопаки в душата му.

— Добре сега, Цезаре, какво ще кажеш? — попита го настойчиво Марий.

Но на въпроса му момчето отговори с мълчание; още щом му обявиха така тържествено бъдещето, Цезар сведе упорито поглед и дори не ги поглеждаше.

— Какво ще кажеш? — повтори Марий; малко му трябваше да се ядоса.

Светлите очи на малкия Цезар се впериха този път в лицето на баща му.

— Дали съм се заблудил, татко, или беше уговорен бракът ми с дъщерята на богатия Гай Косуций?

Бащата отново се изчерви и сви до болка устни.

— Вярно е, че обсъждахме брака ти с дъщерята на Косуций. Но не сме стигали до никакви твърди уговорки, а предложението на Гай Марий ми се струва много по-привлекателно. Един баща може само да се радва на подобно бъдеще за сина си.

— Нека преценя — рече младият Цезар, сякаш изобщо нещо зависеше от него. — Като фламен Диалис нямам право да гледам трупове, не мога да се докосвам до предмети от желязо — като се почне с ножиците и бръснача и се стигне до меча и копието. Не мога да нося никакъв възел върху себе си, не мога да се докосвам до коза, до кон, до куче, до бръшлян, не мога да ям сурово месо, пшеница, квасен хляб, боб и леща. Не мога да се докосвам до кожа, заради която специално е било одрано животно. И в същото време имам да изпълнявам цял куп интересни задължения. Така например на празника Виналия обявявам началото на годишния гроздобер. Или пък водя овцете за церемонията суоветаврилия. Мета пода в храма на Юпитер Оптимус Максимус. Когато човек умре, отивам да се погрижа за ритуалното пречистване на къщата му. Да, цял куп от интересни по-интересни неща!

Тримата възрастни го слушаха, без да разбират по тона му дали говори сериозно, или се подиграва.

— Какво ще кажеш? — попита го за трети път Марий.

Сините очи се взряха в неговите. Толкова приличаха те в този момент на очите на Сула, че Марий чак потръпна вътрешно. Все едно заклетият му враг бе застанал пред него.

— Какво ще кажа ли?… Благодаря ти, Гай Марий! За мен е чест, че отдели от своето скъпоценно време, за да се погрижиш за бъдещето ми. — Момчето говореше, без да влага каквото и да е чувство в думите си, но и без да предизвиква излишно полуделия консул. — Мисля, че ясно разбирам на какво се дължи този интерес към моята скромна съдба. За жреца на Юпитер тайни на този свят няма! Но нека също ти кажа, чичо, че нищо не може да повлияе на съдбата на човек такава каквато му е писана. Рано или късно всеки от нас става това, което е трябвало да стане.

— И все пак жрецът на Юпитер не може току-така да заобиколи задълженията и ограниченията, нали? — напомни му Марий, който едва сдържаше гнева си. Искаше му се да види как момчето се свива, как плаче и се моли, как се хвърля да целува краката му…