Другата Болейн

— Господи, Ана — казах аз. — Това наистина ли се случваше навсякъде?

— Навсякъде — потвърди тя мрачно. — В едно от селата ми обръщаха гръб, а в друго дюдюкаха. Когато яздехме по селските пътеки, пъдарите ме овикваха. Гъсарките плюеха на пътя ми. Преминавахме ли през някой градски пазар, жените от сергиите хвърляха воняща риба и развалени зеленчуци на пътя ни. Когато отивахме да отседнем в някое имение или замък, след нас се тълпяха хора, които ни обиждаха и се налагаше да залостваме портите — тя поклати глава. — Беше по-лошо от кошмар. Когато нашите домакини идваха да ни поздравят, лицата им униваха, когато виждаха, че половината им селяни стоят на пътя и овикват законния си крал. Нещастието ни следваше по петите, на всяка порта. Не можем да се разхождаме из Лондон, а сега и провинцията е затворена за нас. Крием се в собствените си палати, където хората не могат да ни стигнат. А нея я наричат „любимата ни Катерина“.

— А какво казва кралят?

— Казва, че няма да чака решението на Рим. Веднага след смъртта на архиепископ Уоръм, той ще назначи нов архиепископ, който да ни венчае, и ние ще го направим, независимо от това дали Рим даде съгласието си или не.

— А какво ще стане, ако Уоръм не умре така бързо? — попитах аз с безпокойство.

Ана се засмя безчувствено.

— О, не ме гледай така! Няма да му сложа отрова в супата! Той е много стар и е на легло почти цяло лято. Скоро ще умре и Хенри ще възкачи Кранмър на негово място, който пък ще ни ожени.

Аз поклатих глава недоверчиво.

— Толкова ли е лесно всичко? След цялото това време?

— Да — каза тя. — А ако кралят се държеше повече като мъж, а не като някой хлапак, щеше да се е оженил за мен преди пет години и досега щяхме да имаме вече петима синове. Той обаче трябваше да доказва на кралицата своята правота, трябваше да я доказва и на страната си. Трябваше всички да смятат, че той постъпва правилно, каквато и да е истината. Той е глупак.

— Съветвам те да не го казваш на никого другиго освен на мен — предупредих я аз.

— Всеки го знае — настоя тя на своето.

— Ана — казах аз. — По-добре озапти езика и нрава си. Можеш да се провалиш, дори и сега.

Тя поклати глава.

— Той ще ми даде независима титла и богатство, което никой не може да ми отнеме.

— Каква титла?

— Маркиза на Пемброук.

— Жена на маркиз? — помислих, че не съм я чула добре.

— Не — лицето й грейна от гордост. — Не говоря за титлата, която се дава на жена, омъжена за маркиз. Говоря за титла, която човек има независимо от някой друг. Маркиза. Ще бъда маркиза и никой не може да ми отнеме тази титла. Дори самият крал не може.

Аз затворих очи в пристъп на неподправена завист.

— А богатство?

— Ще имам именията Колдкейнтън и Хануърт в Мидълсекс, както и владения в Уелс. Те ще ми носят около хиляда лири печалба годишно.

— Хиляда лири ли? — повторих аз, като си мислех за своята годишна издръжка от сто лири.

Ана засия.

— Аз ще съм най-богатата жена в Англия, както и най-знатната — каза тя. — Богатството ми не ще зависи от никого, нито пък благородническата ми титла. А след това ще стана и кралица.