Укротяването на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Укротяването на кралицата». Краткое содержание книги:
— Да умреш ли, Кейт? Недей да говориш за смърт. Не е нужно да говориш за смърт. Ти си млада и здрава — погледът му се задържа върху извитото ми ходило, върху глезена ми, върху гладката извивка на крака ми. — Хайде сега, защо една красива млада жена като теб би говорила за смърт?
Защото вие сте Синята брада, Синята брада от кошмарите ми — иска ми се да кажа. Вие сте Barbe-Bleue13, и вашата съпруга, Трифин, е отворила заключените врати на замъка ви и е намерила мъртви съпруги, положени в леглата си. Защото сега зная, че сте човек, който обича да убива съпругите си, зная, че сте безмилостен. Защото охраненото ви самодоволство е толкова огромно, че не можете да си представите някой да мисли самостоятелно или да бъде себе си, или да обича нещо друго освен вас. Вие сте самотното слънце в собствените си небеса. Вие сте естествен враг на всеки, който не е вас, който не е самият вас. Вие сте убиец по душа и единственото, което искате от една съпруга, е нейното подчинение пред вас или приемането на смъртта, която ѝ определите. Няма възможност да избере нещо друго. Вие искате да бъдете господарят, абсолютният господар. Едва можете да понесете някой да бъде различен от вас. Мъжете, които са ваши приятели, са длъжни да ви подражават, единственият, който успява да оцелее в двора ви, е вашият шут, който обявява себе си за лишен от разум. Не можете да търпите нищо, което не е по ваше подобие. Вие сте роден убиец на съпруги.
— Ако не ме обичате, искам да умра — казвам: гласът ми е тънък и треперлив. — Не ми остава нищо. Ако не ме обичате, не ми остава нищо, освен гробът.
Той е възбуден. Намества огромното си туловище в скърцащия стол, така че да може да ме вижда. Леко се сгърчвам от скръб и халатът ми се разтваря. Отмятам назад гъстата си разпусната коса и халатът се смъква от рамото ми: сякаш, задъхана от тревога, не забелязвам, че той може да види бялата ми кожа, извивката на гърдата ми.
— Съпруго моя — казва той. — Моя обична съпруго.
— Кажете, че съм вашата любима — настоявам. — Ще умра, ако не съм вашата любима.
— Наистина си — казва той с гъгнив глас. — Наистина си.
Не може да се измъкне от стола си, за да посегне към мен.
Забързано се приближавам до края на леглото, където е натикан столът му, и той протяга ръце към мен. Тръгвам към него в очакване да ме прегърне, да обвие ръце около мен, но вместо това той ме сграбчва като несръчно момче, ръцете му се суетят неумело с връзките на нощницата ми, скъсват една панделка, а после чувствам как тлъстите му ръце улавят студените ми гърди, сякаш е търговец на пазара и претегля ябълки. Не иска да ме прегръща, иска да ме опипва. Неловко коленича пред него, докато той посяга да ме сграбчи, мачкайки плътта ми, сякаш иска да ме издои като крава. Усмихва се.
— Можеш да дойдеш в стаята ми довечера — казва той дрезгаво. — Прощавам ти.
Почти безмълвно въвеждам дамите си на вечеря и ги извеждам отново. Дори най-нисшестоящата, дори най-зле осведомената знае, че се е случило нещо ужасно и че съм се оттеглила съкрушена в леглото си и че лично кралят е благоволил да ме посети. Никой не знае със сигурност дали това показва, че всичко е наред, или че ни е сполетяло нещастие. Дори аз не знам.
Оставям ги в покоите ми да шушукат и да разнасят клюки, събличам роклята си и се преобличам в украсената си с бродерия копринена нощница, за да отида в покоите на краля, придружавана само от сестра си Нан и братовчедка си Мод Лейн.
Минаваме през голямата зала за аудиенции, през личния кабинет, а после влизаме във вътрешната стая. Спалнята му е оттатък. Кралят е с приятелите си, но не виждам нито лорд Ризли, нито епископ Гардинър. Уил Сомърс седи пред ниското столче на краля в странна поза, като куче, седнало на хълбоците си, в пълно мълчание. Когато ме вижда, изпружва ръце на пода и се снишава, сякаш кучето ляга да си почине. Опряната на лапите му глава е почти под облегалката за крака, която поддържа болния крак на краля. Там долу смрадта сигурно е нетърпима. Поглеждам към Уил, почти проснат по очи на пода, той обръща глава и повдига вежди, за да ме погледне, без да ми се усмихва.
— Много се снишаваш, Уил — отбелязвам.
— Наистина — казва той. — Мисля, че така е най-добре.
Погледът му се насочва към краля и виждам, че Хенри, седнал над него, гледа гневно и двама ни. Благородниците от свитата му седят от двете му страни, а Антъни Дени се изправя да ми даде един стол до огнището, за да могат всички да виждат как светлината от свещите блести по лицето ми. Очевидно трябва да поднеса публично извинение. Нан и Мод се отпускат безмълвно на една пейка до стената, сякаш коленичат.
13
Синята Брада (фр.). — Б.пр.