Преродена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #10
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 978-619-157-062-1
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Преродена любов». Краткое содержание книги:
Тормент е сломена сянка на воина, който някога е бил, след смъртта на своята обична Уелси. Върнат в Братството от себичен паднал ангел, той се бие с враговете си с безмилостно ожесточение. Когато насън вижда любимата си, затворена в студена и самотна пустош между двата свята, Тор се обръща към ангела Ласитър с молба да спаси починалата му любима. Но единственият начин това да се случи с Тор да забрави за нея и да обикне друга.
Докато войната с лесърите бушува и един нов вампирски клан се домогва до трона на Слепия крал, Тор се лута между незаличимото минало и изпълненото с надежда бъдеще. Но може ли неговото сърце да превъзмогне всичко това и да донесе спасение за всички?
Ноуан, аристократка, родена в охолство, има тежка съдба. Отритната от семейството си преди много години, без близки и приятели, тя вече е никоя. Но за Тормент тя е единственият шанс за спасение...
С всяко следващо изречение вдигаше все по-високо вежди.
Добре, явно не ставаше въпрос за благотворителна разпродажба на домашно приготвени сладки или друга глупост от този род. Задачата й бе да открие скривалището на врага, да проникне в защитената им квартира и да отнеме далекобойното оръжие, вероятно използвано предишната нощ при опита за убийство на Рот.
Ако всичко минеше според очакванията, това щеше да предостави на Братството нужните доказателства за осъждане на Кор и войниците му на смърт.
Хекс постави ръце на хълбоците си — само за да не започне да ги потрива от радост. Това беше точно по нейната част — невероятно предложение, подкрепено от принцип, зад който тя можеше да застане: да отмъстиш на онзи, който се е отнесъл зле с теб.
— Е, какво мислиш? — попита Рот.
Хекс се втренчи в Джон, като му внушаваше да я погледне отново. След като той не го направи, тя просто препрочете отново емоционалната му решетка — беше ужасен, но изпълнен с решимост.
Той искаше тя да направи това. Но защо? Какво се бе променило, по дяволите?
— Да, проявявам интерес — чу се да отговаря.
Разнесоха се плътни мъжки гласове, които изразяваха одобрение, а кралят стисна юмрук и удари с него по бюрото.
— Чудесно! Браво! Има само една подробност.
Уловка. Естествено.
— Най-добре работя сама. Не искам четиристотин килограмова бавачка да ми диша във врата.
— Няма. Отиваш сама, но знай, че имаш на разположение всичките ни ресурси, ако ги искаш или се нуждаеш от тях. Единственото ограничение е, че не бива да убиваш Кор.
— Няма проблем. Ще го доведа жив за разпит.
— Не. Не бива да го докосваш. Никой няма да го прави, докато не анализираме куршума. А после, ако открием това, което очаквам, правото да го убие се пада на Тор. Ще издам официална прокламация за това.
Хекс погледна към брата. Господи, изглеждаше съвсем различен, като подмладен и кипящ от здраве роднина на мъжа, когото бе видяла след убийството на Уелси. Отчитайки кондицията, в която сега се намираше Тор, гробът на Кор вече беше готов заедно с надгробната плоча с името му.
— Ами ако се наложи да се защитавам?
— Имаш позволението ми да сториш всичко, за да гарантираш сигурността си. Всъщност в такъв случай... — кралят насочи слепите си очи към Джон. — Насърчавам те да използваш всяко оръжие в наличност при самозащитата си.
В превод: Използвай симпатските си способности, приятелко.
— Но ако е възможно — добави Рот, — въздържай се и остави Кор сред живите.
— Никакъв проблем — каза Хекс. — Няма да е нужно да докосвам него или останалите. Целта ми ще бъде пушката.
— Добре — кралят се усмихна и показа кучешките си зъби, а останалите се разбъбриха припряно. — Идеално.
— Момент, засега с нищо не съм се съгласила — заяви тя и погледна към Джон, с което накара всички да замълчат. — Все още.
49.
Пусни ме, глупако — избъбри Кор, когато се усети, че отново го носят на ръце. Дотегнало му беше да го пипат и вдигат: първо от койката, на която си почиваше. После в колата. След това го откараха нанякъде. И сега отново го безпокояха.
— Почти стигнахме — рече Зайфър.
— Остави ме на мира. — трябваше да прозвучи като заповед, но прозвуча като детинска сръдня.
О, как копнееше за някогашната си сила, та да се освободи и да се изправи сам на крака. Но това време бе отминало. Свършено беше с него, песента му беше изпята.
Тежкото му състояние не беше резултат от някоя конкретна рана, получена в боя с онзи войник. Беше сбор от всички рани по главата и корема му — несекваща болка, над която той нямаше контрол.
Отначало той отказваше да се понесе по течението, ръководен от мъжката максима «не обръщай внимание и не се давай». Но тялото му имаше други планове за него и надделяваше над ума и волята. А сега изглеждаше, че е напълно подчинен от изтощението и дезориентацията.
Въздухът, който вдиша рязко, бе студен и чист и го освежи. Като фокусираше с мъка погледа си, видя ливада, насред която се издигаше великолепно есенно дърво. И там, под клоните, обагрени в червено и жълто, беше Троу.
А до него стоеше тънка фигура в бяла рокля... жена.
Освен ако вече не му се привиждаха разни неща.
Не, не му се привиждаха. Зайфър го отнесе по-близо и тя стана по-отчетлива. Беше. неописуемо красива, с бледа кожа и руса коса, вдигната като корона на главата й. И беше вампир, не човек.
Тя беше. неземна, от силуета й се излъчваше толкова ярко сияние, че засенчваше луната. Е, значи, все пак беше сън.