Кръгът на Матарезе

— Точно така. Търся на грешно място — съжалявам, на вярното място, но в друга страна. Ворошин е избягал. Той се е измъкнал от Русия вероятно доста време преди да му се е наложило, защото Романови са го дебнели, скубели са го, наблюдавали са всеки негов финансов ход. Той се е чувствал като окован във вериги тук, а по-късно този вид инвестиции, които Гилом дьо Матарезе е предвиждал, са били забранени в Съветите. Нали разбираш, той не е имал причина да остане в Русия. Решението му е било взето много преди революцията; точно затова никога не се е и чуло за неговото изгнание. Той е станал някой друг.

— Грешиш, Василий. Името му беше между осъдените на смърт. Спомням си, че съм го виждал.

— Но не си сигурен дали си го видял по-късно, в съобщенията за онези, които действително са били екзекутирани.

— Те бяха толкова много…

— Точно това имам предвид.

— Но той имаше връзки с правителството на Керенски, те със сигурност за заведени в досието му.

— Лесно е можело да бъдат записани. — Талеников се отблъсна от бюрото, инстинктът му подсказваше, че е много близо до истината. — Какъв по-добър начин за един мъж като Ворошин да изгуби своята идентичност в хаоса на революцията. Тълпите са извън контрол; дисциплината не е била наложена със седмици, и това просто е било спасителното чудо. Абсолютен хаос. Колко лесно е могло да бъде направено всичко.

— Ти прекалено опростяваш нещата — опита се да го възпре Миковски. — Въпреки че е имало период на насилие, през градовете и провинцията са пътували екипи наблюдатели и са записвали всичко, което са видели и чули. Не само фактите, но и впечатленията, мненията, интерпретациите на това, на което са били свидетели. Учените са настоявали това, тъй като моментът е бил исторически, който никога е нямало да се повтори, и те не са искали нищо да бъде пропуснато, да не остане нищо неотчетено. Всичко е било записано, независимо колко повърхностни са били наблюденията. Това е било някаква форма на дисциплина, Василий.

Талеников кимна.

— Защо мислиш, че съм тук?

Старецът приседна.

— Архивите от революцията?

— Трябва да ги видя.

— Лесно желание, но трудно за изпълнение. Разрешителното трябва да дойде от Москва.

— От кого се получава?

— От Министерството на културата. Изпращат човек от ленинградския отдел, който има ключ за стаите отдолу. Тук нямаме ключ за тях.

Погледът на Василий заигра върху купищата хартия по бюрото на Миковски.

— Този мъж архивар ли е? Умен като теб?

— Не. Той е просто един мъж с ключ.