Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
— Какво… й е станало?
— Опита се да направи маска — отговорих й набързо. — Мисля, че е обсебила самата себе си.
— Ужас… ужасна е!
— Виждам. Не я гледай. Помогни ми да притисна това до раната на Мигел. Моля те. — Посочих й свитото на топка влажно яке. И усетих как, като се почувства полезна, се поуспокои.
— Мигел ще се оправи ли?
— Сигурно ще се оправи. — Повдигнах разпилените коси от челото му и той реагира на ръката ми. — Спаси ми живота — казах му. — Сега е мой ред. Чуваш ли ме? Не ме оставяй…
Кожата му беше студена и избледняла. Имаше пулс, но с всеки изминал миг ставаше все по-слаб и по-слаб. Проклех безмълвно бавещата се линейка и неочаквано избухнах в плач. Ръката на Вера помилва рамото ми.
— Всичко ще се нареди — прошепна.
И изведнъж, докато я гледах през пелената на сълзите си, я видях като зряла жена, това не бе вече сестричката ми със спукани тъпанчета, с която стоях в болницата след смъртта на родителите ни, а приятелка, човекът, когото обичах, но комуто именно заради това не биваше да натрапвам любовта си. Вера бе станала отговорна, независима личност, която трябваше да следва собствения си път, какъвто и да бе той. Бях направила за нея всичко, което можех, сега обаче бе дошло време да продължи сама.
— Да — отвърнах й и избърсах очите си, изненадана от онова, което ми бе минало през ума. — Всичко ще се нареди… — И наострих уши. Воят на сирените бе далечен, но не можех да го сбъркам. Част от всичките ми болки се изпари и се усмихнах на Вера. — Чуваш ли? Слушай! Пристигат! Тук са…!
Невъобразим трясък ме накара да подскоча. И Вера, и аз изкрещяхме едновременно.
Извърнах глава и за момент не бях способна да възприема онова, което виждах.
Една кървава човешка фигура с плащаница от изпотрошени стъкла. Беше като неразгадаем йероглиф.
После погледнах към липсващото огледало и разбрах.
По някакъв начин Клаудия бе успяла да преодолее състоянието си и се бе опитала да се изправи. Вероятно се бе опряла на огледалото и го бе надробила на парчета, които се бяха набили навсякъде по тънката й кожа. Остри отломки от огледалото стърчаха от тялото й, кръв се стичаше по разкъсаното й облекло, което блестеше в мрака. Как е станало? Надали и единствено защото е поискала. Дали псиномът й не я е тласнал към отражението й, с цел да го обсеби напълно?
Кой знае. В този миг обаче най-важното бе, че това видение от кости и раздрано месо, добило по силата на някакво проклятие формата на човешки образ, се наведе, за да вземе остро стъкло, наподобяващо ловджийски нож, и да се нахвърли върху нас.
Бях сигурна, че в тая агресия не бе вложен и грам разум, а само псином, въплъщение на абсолютния тиранин, жадния за кръв Хенри VIII, който търсеше човешко тяло, за да си я набави. Докато се изправях и оттласквах сестра си от себе си, видях собствената си смърт, отразена в очите й.
Имах време, колкото да протегна ръце. Мощта на атаката ме блъсна в стената и завих от болка. С дясната си ръка успях да хвана окървавения кокал, в какъвто се бе превърнала ръката й, преди режещото стъкло да се забие в гърлото ми, но само толкова. С лявата ръка ме улови за косата, дръпна я и ми се стори, че смъква скалпа ми, а с дясната съвсем лесно преодоля безполезната ми съпротива. Зрителното ми поле се изпълни с лицето й в едър план: страховита окървавена мъртвешка глава със забити стъкла в отпуснатите устни, бузи, вежди, дори и в очните ябълки, вторачени в мен.
Тишината, която излизаше от устата й, бе оглушителна.
Докато стъклото се приближаваше към гърлото ми, разсъдих, че не е изключено Клаудия да има право, че съществува някаква справедливост в тази сляпа жажда за отмъщение. В края на краищата всички бяхме покварени от собственото си удоволствие, всички представлявахме и агенти на самите себе си. От псинома не можеше да се избяга. Ние бяхме онова, което желаехме да бъдем. Така че затворих очи и зачаках освободителката смърт, сетната наслада, финалното желание и тогава чух гърмежа и бях оплискана от Клаудия, от онова, което бе останало от последните й безумни мисли. Като отворих очи, видях как се срутва без отнесената от изстрела част от главата и с изражение на изненада, като че ли точно в тоя миг диктатът на псинома я бе изоставил, в момента на смъртта, бе й дал възможност да е отново и завинаги Клаудия. А до себе си съзрях скованото в решимост личице на Вера, подаващо се над дулото на пистолета на Мигел, който все още стискаше в ръцете си.