Стръв

— И аз също. — Потрих ръце. — Мислих.

— Това е много здравословно упражнение, което хората трябва да правят по-често. Отразява се на всичкото отгоре прекрасно. — Беше заковал погледа си върху превързаната ми ръка. — Как се чувстваш?

— Добре. Раната се затваря.

— Радвам се. Страхотно изглеждаш.

— Ти също си страхотен.

Забавлявах се да го гледам как реагира на комплимента, като всички мъже: без да му отдава значение, сякаш ставаше дума за необорима истина. Усмихна се отново, което бе знак, че вече се чувства напълно отпуснат.

— Добре, опита се да подкупиш господин психолога, хайде сега кажи за какво си си мислила.

— Е, ти ме помоли да взема едно решение, не помниш ли?

За миг Валие изглеждаше, като че ли е разбрал, че е болен от неизлечима болест и е дошъл моментът да чуе резултатите от най-важните изследвания.

— Не искам да ми казваш нищо насила. — Възпря ме, като добави и жест.

— Но аз искам да ти кажа.

— Не, не, Диана, не. Наистина не.

— Не желаеш да знаеш?

— Вече знам, вече знам. Узнах го още в момента, когато те помолих да помислиш. — Махна неопределено с ръка. Ти си влюбена в… в някой там от твоите колеги, нали така? Възнамеряваше да се оттеглиш и да живеете заедно. Би било чудесно. Единственото, което съм искал от тебе, единственото, това е да зарежеш тая работа. Заклевам се. Интересува ме личното ти щастие, Диана. Да престанеш да страдаш. Защото точно това правиш. Не ме гледай така, говоря съвършено сериозно…

— Не те гледам никак, само че…

— Може би ти казах нещо, което не биваше да ти казвам — прибави припряно. — Оставих се да ме водят инстинкти… Вероятно това е синдромът на по-възрастния мъж, привлечен от младо и хубаво момиче. Нямам предвид, че съм преувеличил собствените си чувства. Бях напълно искрен. Всички прекарваме живота си в търсене на някого, който да ни разбере, и най-неочаквано го откриваме. Това бе, което ми се случи с тебе. Съжалявам.

— Сега мога ли да говоря? — Вдигнах ръка като в училище с усмивка.

— Не, не можеш. Не желая да слушам нещо, което знам. Не е необходимо. Онова, което поисках от тебе да решиш, беше поведение на пубертет… Защо се смееш?

— Смешни сте ми психолозите. От всеки три неща, които казвате, две са самоанализи.

— Оня ден, когато се видяхме, изглежда, направих най-основния — отвърна Валие и замълчахме, след като си разменихме усмивки. — Ще ми липсваш — добави толкова нежно, сякаш се обръщаше към самия себе си. — Но не е нужно да се извиняваш за своя избор.

— Не съм дошла да ти се извинявам, Марио.

Погледна ме. Ако бях огнеупорна каса, погледът му щеше да е на изпечен крадец, който преценява как да стигне до комбинацията на шифъра. И аз го гледах. Мекотата на излъчването му, благоразположението, включително и суетността му на елегантен мъж, в случая облечен със зелен панталон и риза и тъмночервена жилетка — всичко у него бе предназначено да породи едно-единствено впечатление, което можеше да бъде изразено с думите „тук съм, симпатичен съм, много учтив, в състояние съм да ви изслушам и да ви дам съвет“. Харесваше ми тоя начин на съществувание.