Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
Намесих се единствено, за да й попреча да стреля.
Скочих отгоре й точно в мига, когато оръжието гръмна със звук на настъпена кутия от бира и вероятно нещо невидимо и смъртоносно бе излязло от късото му дуло. Не смогнах да се блъсна в нея, преди да успее да натисне спусъка, но моята атака я накара да се мръдне, за да ме избегне, и това промени траекторията на куршума. Докато я захлупвах с тялото си в старанието да й нанеса удар, чух шум от счупване и се помолих да не е нещо сериозно.
Не можех да направя нищо повече от това за Мигел. Сега трябваше да се погрижа за себе си.
Клаудия беше слаба, но жилава като стоманена тел, здрава като корабно въже и с удара, който й забих в корема, причиних повече вреди на себе си, отколкото на нея. Моето нападение обаче поне я принуди да се отмести и двете се превърнахме в нещо като ония летателни приспособления, конструирани от нашите предци. Моторът представлявах аз, а и съумях да я пусна навреме преди последвалия сблъсък.
Но не се ударихме в стената, разбрах го по звъна на стоманена ламарина, а в огромното огледало, което преди бе скрито зад тежката завеса. Не изглеждаше да се е счупило, за щастие и аз самата бях невредима.
Пистолетът.
Определено не съм веща във физическите единоборства. Разбира се, бях преминала през основния курс и имах някакви познания и умения. „Първо я обезоръжи.“ Възползвах се от мелето и удара в огледалото и хванах дясната й китка. Трябваше да го направя с дясната ръка, защото раната на лявата ме болеше нетърпимо. С крайчеца на окото си забелязах, че Клаудия се усмихва, усетих дъха й в лицето си, както в ония етюди навремето, когато двете се милвахме. Каза нещо, обаче не го чух. И без особено да се насилвам, пистолетът изхвърча от ръката й и падна някъде в тъмното. Тогава разбрах какво ми бе казала. „Искаш да го вземеш? Добре, заповядай.“
Тя сама го беше пуснала.
Клаудия също не беше боец, естествено. Бяхме агенти, бяхме измамнички. При нас важното бе не да си по-як, а по-хитър. И докато отвличаше вниманието ми по посока на пистолета, вдигна дясното си бедро така, че сякаш тялото й политна във въздуха.
Ритникът ме тласна силно назад с разтворена уста. Разперих ръце настрани и куп прашни манекени ме обгърнаха отвсякъде, предоставяйки ми своята фалшива подкрепа като подопечни подмазвачи на паднала от трона кралица. Опитах се да се хвана за тях, но единственото, което успях, бе, падайки, да ги катурна всичките. Клаудия се втурна в атака.
По принцип тя бе губеща в ръкопашен бой: мършава, ниска, кълбо от нерви, кожа и кости, много по-слаба от мен. Без съмнение обаче бе заслепена от дива ярост. А най-ужасното бе, че умееше да променя тактиката си съвършено неочаквано. Предизвикваше ме единствено с поглед: „Искаш да ме удряш ли? Искаш да ме убиеш! Давай, Жирафке. Само че дори и не подозираш какво е да страдаш. За разлика от мен.“ Точно тази разрушителна воля ме обезсърчаваше.
Изправих се, за да поема удара на малкото й, но твърдо като скала юмруче. Опитах да се уловя за нещо и паднах върху сгърченото тяло на Мигел. Предположих, че ще продължи да ме налага, и понечих веднага да се вдигна на крака, ала не последва това.
— Добре, superwoman! — възкликна. — Сега стани!
Още веднъж се помъчи да ме удари, но го избегнах. По брадата ми течеше кръв.
— Хайде, мръдни се, Жирафке! — каза, без да бърза. — Удари ме!
Не променяше стратегията: изчакваше, удряше и пак изчакваше. И тогава разбрах защо. Желаеше да ме държи на разстояние, да не влизаме в схватка. Целта й бе не да изгубя съзнание, не да победи, а да ме обсеби. Подготвяше се за маска. Това ме накара да импровизирам план за действие.
Бе ме натикала в един от ъглите, този, който беше срещу изхода и огледалото. Завесата, която преди го покриваше, се бе откъснала от единия край, беше провиснала и го затулваше наполовина. Удари ме пак и се престорих, че падам, за да застана с гръб към нея, съвсем близо до огледалото. И за десети от секундата се приготвих за своя маска.
Филията на Клаудия бе Кръв. Това нямаше нищо общо с вампири или разни подобни, а с възможността да бъде обсебена от агент, вградил собствения си псином сред особен декор, в който преобладава червеният цвят. Дженс я свързваше с „Хенри VIII“, едно от последните произведения на драматурга, писано в сътрудничество с друг предполагаем член на Гностичното общество, Джон Флечър. Изобилието от специфични сценични решения и костюми, например пурпурното облекло на кардинал Улзи, а също и фактът, че кралят, главен герой в драмата, става известен, като обезглавява някои от съпругите си, бяха скритите символи на тази филия. Яркочервеният цвят и кръвта усилваха ефекта на маската. Дженс ни караше да усвояваме техниката, изливайки бутилка вино върху голите си тела.