Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
Направих бърз анализ на ситуацията: светлината — прожекторът в ръцете на Клаудия, външният ми вид — оранжевата блуза с петна от кръв, и самият фон — червената завеса и до нея огледалото. Реших, че си заслужава да опитам. Поредното „изчакване“ приключи и след всеки неин удар залитах назад, но винаги пред огледалото, и се извръщах към Клаудия със своята маска.
Получи се не зле, само дето бях забравила един детайл. Или два.
Клаудия също бе добра.
И се беше обърнала, дори по-успешно и от мен.
Превърна се в покер. Аз показвах фул, а в усмивката й съзирах четири аса.
И накрая, като за капак, жокерът в колодата. Йорик.
Част от моето съзнание, онази, която все още не бе напълно замъглена, си даде сметка, че ставаше дума именно за Йорик, защото профилът Труд, макар да беше изпълнен безупречно (разтваряне на ръцете точно както трябваше, напрягане на бицепсите, насочване на прожектора към корема), никога нямаше да успее да се справи сам.
Йорик я бе направил неустоима.
Изритах огледалото и с две ръце дръпнах завесата.
— Ах — каза Клаудия, като си пое дъх. — Виж я ти, а малко й остава.
Така и се чувствах: не бях обсебена, ала не можех да откъсна очи от нея. Все още бях способна да разсъждавам, да търся обяснения, но в същото време ме обладаваше отново това мъничко (и съвършено) тяло. Като че натъпкана с някакъв афродизиак, вече бях пред прага на първите симптоми: учестен пулс, топли вълни…
— Ооо, моля те, Диана. — Малката богиня въртеше късите си сламени коси в знак на отрицание. — Да не би да се опитваш да ме атакуваш с маска? Не ти липсва смелост… Нека ти кажа нещо, за тоя миг се подготвям от една година. С теб мога да се справя и без Йорик, Жирафке.
Обсебването минаваше през различни моменти — върхове и мрачни клисури. Насред една от тях се помъчих да разсъждавам трезво. Задъхана, й казах:
— Хапеш ръцете, които ти дават… Опитваш се да убиеш хората, които наистина те обичат, Клаудия…
— Наистина ли ме обичат? — удиви се. — Не разбирам. Кой ме обича „наистина“? Родителите ми? Дженс? Нели? Може би ти? Истински чувства не съществуват, Жирафке. Това не го ли знаеш? Има само псином. Театър. Маски.
— Никога не съм ти навредила с нищо, нито пък Мигел…
— Вече ти обясних, нуждая се от теб, за да изляза чиста. А твоето момче си го доведе ти.
— Болна си… Паднала си в дупката… Нуждаеш се от помощ.
Надявах се думите ми да я ядосат и тогава ефектът от контрола й върху мен щеше да отслабне. Само че Клаудия прие всичко с точно пресметнато спокойствие и подходяща усмивка.
— Мислиш ли? Много е възможно…
От тона й сякаш тръпки ме полазиха от глава до пети. Можеше да се очертае върху тялото ми разпространяването на удоволствието, което все по-неистово изпитвах. Наведох се, вкопчих се в завесата, изпънах бедрата си, така че да ги вижда, и изстенах продължително. Не бях в състояние да произнеса и дума повече.
Клаудия издърпа панталона си надолу и втъкна прожектора в колана, та ръцете й да са свободни. По тоя начин светлината отдолу нагоре създаваше контрастни светлосенки. И тогава погледна към Мигел и Вера, за да се подсигури, че никой от тях няма да я прекъсне. Това изглеждаше малко вероятно: Мигел лежеше в несвяст или мъртъв до отсрещната стена, а начинът, по който Вера се бе свила върху подиума, говореше, че все още е обсебена. И без да бърза, се извърна към мен. В очите й, около които прожекторът рисуваше тъмни сенки, просветваха подигравателни искри.
— Най-накрая сами, една срещу друга, ти и аз. Дойде време да си направя удоволствието, наистина… Представи си Йорик — в тоя миг. Докато те биех, ти го подготвях. Представи си го. Ще бъде нещо като откритие. Никой не е изпитвал удоволствието, което ще изпиташ ти… После ще убиеш сестра си и Мигел и ще се обадиш в полицията… Но преди това ще те издигна до небесата, Жирафке. Така ще прозреш онова, което научих с Ренар, и до каква степен прилича на ада. Две еднакво непоносими противоположности.
Знаех, че това не е самохвалство. Докато говореше, раздалечи тънките си крака, стъпи здраво на пода право срещу мен и започна полека да вдига ръце, осветена от прожектора. Сякаш светлина, извираща от слабините й, озаряваше цялото й тяло.