Новолуние
- Автор: Макдоналд Иън, Макдональд Йен
- Серия: Луна #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Новолуние». Краткое содержание книги:
— Важни са малките неща, Лукас. Кафето и музиката. Любимата рокличка на Луна. Разказите на Рафа за мачовете на отборите по хандбал — независимо дали са минали добре, или зле. Звукът на течаща вода под прозореца на спалнята ми. Пълната Земя. Уегнър е прав — човек може да се изгуби в тази гледка. Толкова е опасно, че човек не смее да вдигне очи нагоре — иначе Земята пленява погледа му и му напомня за всичко, от което се е отказал. Луната е ужасно място, Лукас.
Лукас прикри болката, която го прониза, и отново хвана майка си за ръката.
— Страх ме е, Лукас. Боя се от смъртта. Прилича на животно — на мръсно, дебнещо животно, което ме преследва цял живот. Прекрасна музика.
— Ще пусна изпълнението му на „Aguas de Marco“.
— Благодаря, Лукас.
Адриана отвори очи. Беше задрямала. От тази мисъл я побиха студени тръпки; светът се завъртя пред погледа ѝ. Това можеше да е последният път, в който заспива — началото на вечния сън. А някои неща остават недоизказани. Мразовитата хватка, стегнала сърцето ѝ, беше неумолима. Лукас още седеше до нея. По изражението на лицето му отсъди, че работи; Токиньо бе приел формата на водовъртеж от документи, доклади и съобщения. Музиката бе затихнала. Песните бяха много хубави. Момчето беше талантливо. Искаше ѝ се да помоли Лукас да пусне още нещо, но предпочиташе да не разваля момента. Остана неподвижна, без да се издава, че е дошла на себе си.
Обърна очи към Земята. Предателка. Йеманджа ѝ беше показала лъскавия, сребрист път, който се простираше през морето — от родния ѝ свят към Луната. Тя го беше последвала, но всичко това се беше оказало капан. Нямаше път назад. Нямаше пътека от светлина, която да я упъти през това море от прах.
— Лукас.
Той откъсна поглед от работата си. Усмивката му я изпълни с щастие. Малките неща.
— Съжалявам.
— За какво? — попита той.
— Задето те доведох тук.
— Не си ме довела тук.
— Не бъди толкова буквален. Защо винаги трябва да си в опозиция?
— Онова там не е моят дом. Луната е моят свят.
— Свят. Но не дом.
— Няма за какво да съжаляваш, мамо.
Адриана се пресегна към масата и взе чашата кафе, но то бе вече изстинало.
— Ще заповядам да направят ново — каза Лукас.
— Благодаря.
Тъмният хоризонт пълзеше по Земята и стесняваше сърпа ѝ, напредвайки през Атлантическия океан. Водовъртежът от облаци на тропическия циклон, който се движеше на север-северозапад и дребните като бял дъжд облачета, пръснати по вътрешнотропичната зона на конвергенция, бавно изчезваха в нощта. Едно зелено петно — брега на североизточна Бразилия — се показа на хоризонта. Потъналата в тъмнина страна на планетата бе покрита с дантела от светлини — събрани в съцветия или разпръснати, те отразяваха метеорологичните условия на планетата. Колко много животи имаше там.
— Знаеш ли какво се е случило с тях?
— С кого, Лукас?
— Знам, че когато гледаш към Земята така, мислиш за тях.
— Провалиха се — като всички останали там. Какво друго могат да направят?
— Нашият свят не е лесен.
— Нито пък техният. Напоследък често се сещах за майка ми, Лукас. Как пееше из апартамента. И за татко в автосалона, при лъскавите коли. Блестяха така ярко на слънцето. Спомням си ясно Кайо. Останалите — не. Дори не мога да си представя лицето на Ачи.
— Била си смела — каза Лукас. — Има само една Желязна ръка.
— О, онова глупаво име! — възкликна Адриана. — Повече проклятие, отколкото име. Пусни ми онези песни още веднъж, Лукас.
Адриана се отпусна на стола. Нежният глас на Хорхе, подобен на шепот, и изящната мелодия на китарата му я заобиколиха като ехо. Лукас гледаше как майка му се носи през стиховете и акордите и постепенно се унася в неспокоен сън. Още дишаше.
— Кафето пристигна — оповести Токиньо.
Лукас взе чашата от прислужницата и я остави на масата. Когато отново се обърна към майка си, видя, че е престанала да диша.
Взе ръката ѝ в своята.
Токиньо направи анализ на жизнените ѝ показатели.
Беше си отишла.
Лукас си пое дъх и усети как гърдите му потрепват, но чувството не бе толкова ужасно, колкото си бе представял. Далеч не толкова ужасно. Йеманджа бавно избледня до бяло и се смали, докато не изчезна напълно. Сърпът на Земята продължаваше да сияе на източния хоризонт.
Луна тичаше, боса и облечена в червена рокличка, и си проправяше път през едрите скали и празните басейни на Боа Виста. Ручеите бяха пресъхнали, водопадите бяха спрели да текат от очите и устните на десетте ориши. Рафа не можеше да обясни с думи защо е източил водите на Боа Виста, но никой — освен Луна — не възрази. Единственият начин, по който успя да го изрази, беше: „Боа Виста също трябва да покаже как се чувства.“