Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Рейк сви рамене.
— Тогава ме осветли.
— Градският съвет си има своята функция, жизненоважна при това. Всички те са онова, което движи града. Вярно, палатата е място, където цари дребнавост, поквара, непрестанни препирни, но въпреки всичко тя е мястото, където се вземат всички важни решения.
— Какво общо има всичко това с Воркан и убийците?
Барук отвърна с гримаса.
— Като всеки натежал под товара си фургон, колелетата имат нужда от смазка. Без риска от убийство по поръчка благородните фамилии отдавна щяха да са се унищожили взаимно и да погубят целия град в гражданска война. Второ, ефикасността на Гилдията осигурява някаква степен на контрол над вендетите, противоречията и прочие. Тя е гарантираната алтернатива на кръвопролитията, а кръвопролитията са мръсни. Обикновено твърде мръсни за изтънчената чувствителност на знатните.
— Любопитно — каза Рейк. — Все пак не мислиш ли, че Воркан би се вслушала много внимателно в едно предложение от страна на императрицата? В края на краищата, Ласийн е създала прецедент в предаването на управлението на завладян град в ръцете на убиец. Всъщност поне една трета от сегашните й Върховни юмруци произлизат от тази професия.
— Пропускаш главното! — Лицето на Барук бе потъмняло. — Ти не се посъветва с нас и това няма да се търпи.
— Не ми отговори — отвърна Рейк с кротък и много леден глас. — Щеше ли Воркан да приеме контакта? Щеше ли да устои? Толкова ли е добра тя, Барук?
Алхимикът извърна очи към тавана.
— Не знам. Това е отговорът ми и на трите въпроса.
Рейк впери очи в него.
— Ако наистина не беше нищо повече от прост алхимик, може би щях да ти повярвам.
Барук се усмихна кисело.
— Какво те кара да мислиш, че съм нещо повече?
Този път беше ред на Рейк да се усмихне.
— Малцина биха спорили с мен, без да се разтреперят. Не съм свикнал да се обръщат към мен като към равен.
— Към асцендентството има много пътища и някои са по-изтънчени от други. — Барук отиде до лавицата над камината, взе една кана, после се върна при рафта зад бюрото си и извади два кристални бокала. — Тя е Върховен маг. Всички тук разполагаме с магически защити, но срещу нея… — Напълни бокалите с вино.
Рейк отиде при алхимика, взе поднесената му чаша и я вдигна.
— Извинявам се, че не те уведомих. Всъщност изобщо не ми хрумна, че може да се окаже важно. До снощи действах по предположения, нищо повече. Не помислих за вълнението, което може да предизвика една притисната към земята Гилдия.
Барук отпи от виното си.
— Аномандър Рейк, кажи ми нещо. Тази нощ в града ни имаше някакво присъствие — демонско.
— Един от демоните Корвалах на Тайсхрен — отвърна Рейк. — Освободен от магьосник Нокът. — Отпи глътка и се усмихна със задоволство. — Вече го няма.
— Няма ли го? — попита тихо Барук. — Къде е?
— Недостижим е за Тайсхрен — отвърна с нещо като усмивка Рейк. — И за всеки друг.
— Твоят меч — промълви Барук и едва потисна трепета си, понеже споменът за последното видение се върна в ума му. Скърцането на колела, дрънченето на вериги, стоновете на хиляди изгубени души. И мрак.
— О, да — каза Рейк и доля бокала си. — Получих главите на двамата магьосници от Пейл. Както ми обеща. Възхитен съм от твоята ефикасност, Барук. Те възразиха ли?
Барук пребледня.
— Обясних им другата възможност — отвърна той тихо. — Не, изобщо не възразиха.
Тихият смях на Рейк смрази кръвта в жилите му.
Далечният звук събуди Круппе. Малкият огън пред него пращеше буйно, но топлината му сякаш бе станала по-малка.
— Ех — въздъхна Круппе, — ръцете на Круппе са почти изтръпнали, но виж, слухът му си е остър, както винаги. Чуй този смътен звук, идещ някъде от най-дълбоките недра на сегашния му сън. Знае ли Круппе кой е източникът му?
— Може би — каза К’рул до него.
Сепнат, Круппе се обърна и вдигна вежди.
— Круппе мислеше, че отдавна си си отишъл, Древни. Все едно, той ти е благодарен за компанията.
Скритият под гуглата си бог кимна.
— С детето Татърсейл всичко е наред. Ривите я пазят и тя расте бързо, както се полага за соултейкън. Сега я е приютил един могъщ боен главатар.
— Хубаво — каза с усмивка Круппе. Шумовете в далечината отново привлякоха вниманието му. Той се вторачи в тъмното, но не видя нищо.
— Кажи ми, Круппе — заговори К’рул, — какво чуваш?
— Като да минава някой голям фургон, или нещо такова — отвърна той намръщен. — Чувам колелетата му, чувам и вериги, и стонове на роби.