Трескав блян [bg]

- Убий го - кресна той. - Джошуа, стани от там и му виж сметката, по дяволите. Да не ти пука за мен.

Йорк вдигна очи и се усмихна вяло.

-Не.

- Проклятие, да вървиш по дяволите, упорити глупако. Прави каквото ти казвам! Вече съм проклет старец, животът ми не значи нищо. Джошуа, прави каквото ти казвам!

Йорк поклати глава и зарови отново лице в шепи. Звярът се взираше с почуда в Марщ сякаш не можеше да осмисли думите му, сякаш не помнеше как да говори. Абнър започна да ругае и псува, докато лицето му не почервеня. Доста по-добре, отколкото да хленчи като някоя проклета жена.

- Беше адски съдружник, Джошуа. Няма да те забравя, докато съм жив.

Йорк се усмихна. Дори в този миг лицето му бе пропито с болка. Губеше силите си пред очите на Марш. Светлината щеше да го убие и тогава той оставаше сам. От деня оставаха цели часове, но и те отминаваха. Нощта щеше да дойде. Не можеше да я спре, не можеше и да стигне до проклетата пушка. Слънцето щеше да залезе, а мракът - да пропълзи из „Трескав блян“, звярът - да стане с усмивка от стола си. Вратите на каютите щяха да се отворят до една, когато другите се събудят - всички тия рожби на нощта118, вампирите, синовете, дъщерите и робите на звяра. Иззад счупените огледала и избледнелите маслени картини те щяха да се появят, мълчаливи, със студени усмивки, бледи лица, ужасяващи очи. Някои бяха сподвижници на Джошуа, една от тях дори носеше детето му, но Марш знаеше, беше убеден, че това няма да направи нещата по-различни. Те принадлежаха на звяра. Джошуа притежаваше слова, справедливост, блянове, но звярът имаше власт и щеше да призове останалите чудовища, които живееха във всички други, щеше да разбуди алената им жажда, да ги подчини на волята си. Той сам не бе жаден, но помнеше какво е да бъде. И когато вратите започнат да се отварят, Абнър Марш щеше да умре. Дамон Жулиж беше обещал да го пощади, но звярът не можеше да отговаря за чужди обещания. Той знаеше колко опасен е Марш. Макар и грозен, тая нощ щяха да се хранят с него. Джошуа също щеше да загине или -още по-лошо - да стане един от тях. Детето му щеше да се превърне в нов звяр, убийствата -да продължат, алената жажда - да остане неутолена векове, трескавите блянове - да се превърнат в болест, да изгният. Можеше ли всичко да приключи по друг начин? Звярът бе по-силен от тях, притежаваше силата на самата природа. Той приличаше на вечната река. Нямаше съмнения, нямаше мисъл, мечти, кроежи. Джошуа Йорк успяваше да надвие Дамон Жулиж, но само когато Жулиж затваряше звяра дълбоко в себе си: жив, неуловим, могъщ. Джошуа бе опиянил своя собствен вътрешен демон, беше го подчинил на волята си, той можеше да се изправи срешу звяра само с помощта на човешкото у себе си. Но това се оказваше недостатъчно. Не можеше да се надява на победа. Абнър Марш се намръщи. Нещо се въртеше в главата му. Опита се да разбере какво, но му убягваше. Ръката го болеше. Искаше му се да има наблизо малко от проклетото питие на Джошуа. Вкусът му бе ужасен, но знаеше, че в него има лауданум, а това щеше да му помогне. Алкохолът също нямаше да навреди.