Трескав блян [bg]

На Киселия Били му харесваше да си представя какъв ще бъде един ден. Но след известно време - няколко минути или няколко часа, не беше сигурен - вече не можеше. Мислеше само за болката, за начина, по който го пронизваше всеки път, когато си поемаше дъх. Тя трябваше да намалява, но не ставаше така. Още кървеше лошо, толкова лошо, че вече му се виеше свят. Ако се възстановяваше, защо още губеше кръв? Изведнъж Били почувства страх. Може би беше далече. Може би нямаше да зарасне, да стане като нов, да се изправи и да хване Абнър Марш. Може би просто щеше да кърви до смърт.

- Жулиж - изкрещя той, доколкото му стигаха силите.

Той можеше да завърши промяната, да го направи по-силен, да му върне здравето. Ако можеше да го извика при себе си, всичко щеше да е наред. Можеше да му донесе кръв, за да му помогне. Щеше да се погрижи за него. Киселия Били знаеше това. Какво щеше да прави Жулиж без него! Отново извика. Крещеше толкова силно, че гърлото му едва не се разкъса от болка. Нищо. Тишина. Заслуша се за стъпки. На Жулиж или пък на някого от другите. Нищо. Освен... Той се заслуша по-внимателно. Реши, че чува гласове. Единият беше на Дамон Жулиж! Можеше да го чуе! Изпълни го облекчение.

Само че Жулиж не чуваше Били. А дори да го чуваше, може би нямаше да излезе на слънце. Тази мисъл ужаси Типтън. Жулиж щеше да дойде след залез, за да довърши промяната, но тогава щеше да е твърде късно. Трябваше да отиде сам при господаря, реши Киселия Били, докато лежеше в собствената си кръв, а болката го пронизваше. Трябваше да отиде при Жулиж, за да получи помощ Типтън прехапа устни и събра всичките си сили, за да стане. Изкрещя. Болката, която изпита при опита си да се изправи, беше като от нажежен до червено нож, внезапна, остра агония, която се вряза в тялото му и изтръгна всяка надежда и страх от него. Той потръпна и остана на земята. Целият се разтресе в конвулсии. Сърцето му биеше лудо, а болката бавно отслабваше. В този миг Киселия Били Типтън осъзна, че не чувства краката си. Опита да размърда пръстите на стъпалата си, но съвсем не ги усети. Умираше. Не беше честно. Беше толкова близо. Вече тринадесет години пиеше кръв, за да стане по-силен, да се промени, беше толкова близо. Щеше да живее вечно, а сега му отнемаха тази възможност, ограбваха го, винаги накрая губеше, никога не бе имал нищо. Измама. Светът отново го бе измамил, негрите, креолите, богатите контета винаги го мамеха и му се присмиваха, а сега щяха да му вземат живота, желаното отмъщение, всичко.