Трескав блян [bg]

Марш се чувстваше слаб и безпомощен. Ръката го болеше ужасно, а не можеше да стори нищо. Когато не наблюдаваше Йорк или Жулиж, очите му се обръщаха към пушката. Беше твърде далече. Твърде далече. Когато седна срещу бара, това го отдалечи дори повече. Поне седем фута. Беше невъзможно. Марш знаеше, че никога няма да успее, дори да бе в подобрите си години. А със счупена ръка... той стисна устни и опита да измисли нещо друго. Ако Джонатоун Джефърс се намираше в същата ситуация, сигурно щеше да измисли нещо. Нещо умно, изненадващо и заблуждаващо. Но Джефърс беше мъртъв, а Марш можеше да разчита само на себе си. Единственото, което му идваше наум, звучеше безразсъдно, глупаво - да хукне към проклетата пушка. Така щеше да умре със сигурност.

- Светлината притеснява ли те, Джошуа? - попита Жулиж след дългото мълчание. -Трябва да свикнеш с нея, ако ще ставаш един от тях. Всички добри скотове от добитъка обичат слънцето.

Той се усмихна, но почти в същия миг лицето му помръкна. Джошуа Йорк не отвърна, а Жулиж остана като ням. Докато ги гледаше, Марш си помисли, че самият Дамон е прогнил също като парахода, а Киселия Били вече съвсем се бе разложил. Изглеждаше различен, дори по-плашещ. След този кратък въпрос той не опита да се подиграва повече. Нямаше повече думи. Не поглеждаше към Джошуа или към Марщ или дори другаде. Взираше се в нищото със студените си черни, бездушни като въглени очи. Все още притежаваха блясъка си. Сред сенките изглеждаха все едно горят със свое собствено сияние под неговото бледо, високо чело. Не изглеждаха човешки. Нито пък Жулиж.

Марш си спомни за онази нощ когато той се качи на „Трескав блян“ за първи път. Тогава пак бе погледнал в очите му. Сякаш виждаше как падат маски - една след друга, докато накрая, под всички, не се показа звярът. Сега беше различно. Все едно маските вече не съществуваха. Дамон Жулиж бе най-злото същество, познато на Марш, но част от това зло бе човешко: неприязънта, лъжите, ужасният мелодичен смях, коварната наслада от мъченията, любовта му към красотата и нейното унищожение. Изглежда всичко това вече не съществуваше. Беше останал само звярът, дебнещ в мрака с хищните си очи, потаен, страховит и безумен. Жулиж вече не се присмиваше на Джошуа, нито пък размишляваше за доброто и злото, силата и слабостта, нито пък пълнеше главата на Марш с омразни и противни обещания. Сега само седеше и чакаше, обгърнат от мрак. Вечно младото му лице изглеждаше лишено от дух, древните му очи бяха празни.