Уитни моя любов
- Автор: Макнот Джудит
- Серия: westmoreland #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Уитни моя любов». Краткое содержание книги:
Но там я очаква горчиво разочарование — баща й е разорен и урежда брака й с херцог Клейтън Клеймор. Уитни е разгневена от „сделката“ и не може да се примири да бъде продадена като робиня. Тя дори не подозира, че херцогът е тайнственият мъж, с когото се е запознала на един маскен бал в Париж, и към когото е изпитала странно привличане. Започва да крои планове за бягство с Пол, но е потресена, когато разбира, че нейният кумир се интересува само от зестрата й. Неочаквано Уитни открива, че изпитва непреодолима страст към човека, когото смята за натрапник в живота си… ала все още мечтае за съвършената любов.
Източник: http://pe-bg.com/?cid=3&pid=2482
— Отдай го изцяло на гнева — посъветва я той и набързо се сбогува с нея.
Влезе вътре. Потърси с поглед Уитни, после Ийстърбрук. Лордът беше там, но Уитни я нямаше. Клейтън с облекчение установи, че никой не беше забелязал краткото му усамотение с Мари на терасата. Много добре, защото клюките щяха да бъдат избегнати и съпругата му нямаше да се изчервява всеки път, когато отново срещне тези хора.
Но къде беше Уитни? Един прислужник даде отговор на въпроса му. Херцогинята си беше тръгнала. Проклета глупачка! Как се беше осмелила да си тръгне така, оставяйки го сам на празненството? Ако се върнеше отново в залата, всички щяха да разберат, че тя си е отишла, и щяха да се запитат за причината. Клейтън не даваше пукната пара за приказките, но Уитни щеше да бъде тази, която трябваше да ги понесе. Беше избягала, защото не беше намерила сили да се изправи лице в лице с жестокостта на околните. И беше взела каретата, което на практика му отнемаше възможността да я последва.
Емили и Майкъл Арчибалд разрешиха проблема. Те се появиха във фоайето и поръчаха каретата им да ги чака на входа след минута. Без да разпитват Клейтън, му предложиха услугите си. Откараха го до градската му къща, където той прекара дълга и самотна нощ. Пред очите му непрекъснато изникваше Уитни в златистата си рокля. Ако не беше толкова хубава, ако погледите на останалите мъже не се спираха така похотливо върху нея, ако не беше махнала годежния си пръстен, той никога нямаше да последва Мари Сейнт Алерман на терасата.
35.
Клейтън не се върна в имението Клеймор през следващите няколко дни, нито пък прекара времето си в леглото с Мари Сейнт Алерман, както предполагаше Уитни. Дните минаваха в размишления, а нощите прекарваше в клуба.
В резултат на това Клейтън стигна до няколко заключения. Нямаше нужда да си търси любовница. Това щеше да доведе до множество усложнения. И без това беше женен за уличница, чието тяло продължаваше силно да желае. Защо му беше любовница, когато имаше Уитни? Нямаше да продължи да живее като монах, нито щеше да остане в източното крило на двореца Клеймор. Щеше да се върне и да заеме предишните си стаи. Когато тялото му усетеше нужда да бъде задоволено, Уитни щеше да му бъде под ръка. Тя беше негова собственост. Беше платил прекалено скъпо за нея — с много пари и с името си, но поне я притежаваше.
Тези мисли и други подобни на тях се въртяха в главата му, когато сутринта на четвъртия ден нареди да впрегнат каретата му. Първо щеше да обясни на Уитни бъдещото й положение в неговия дом и произтичащите от това задължения. После щеше да каже всичко, което мислеше за нейния непоносим нрав.
Слезе пред входа на двореца и тръгна право към покоите на съпругата си. Отвори с трясък вратата на спалнята и бързо закрачи към гардеробната. Уитни не беше там. Защото херцогинята си беше отишла. Предния ден, обясни през сълзи Мери, когато побеснелият от гняв Клейтън й поиска обяснение.
— Къде е отишла? — извика нетърпеливо той.
— Не ни каза, ваша светлост. Само поръча да ви предадем, че е оставила бележка за вас в едно от чекмеджетата на бюрото си.
Без да каже нито дума, Клейтън закрачи към бюрото и издърпа най-горното чекмедже. На дъното се виждаше някаква смачкана хартийка. Клейтън я позна. Не искаше дори да я докосва, но се насили да го направи, защото допускаше, че Уитни би могла да добави нещо отдолу. Остана разочарован. Не беше написала нито дума. Това беше нейният начин да му покаже, че е разбрала каква е причината за гнева му.
Клейтън пъхна омразната бележка в джоба си и излезе от стаята.
— Премествам се обратно в моя апартамент — уведоми той Мери. — Изнесете вещите й оттам.
Къде да ги прехвърля? — подсмръкна прислужницата
— На предишното място, разбира се! — кресна той. Тръгна по коридора и внезапно осъзна, че бележката в джоба му беше по-различна на пипане. Хартията беше странно омекнала. Сълзи! Бележката беше попила много сълзи.
През следващите няколко дни Клейтън се мяташе като лъв в клетка в очакване съпругата му да се върне. Беше сигурен, че Уитни ще го направи, щом се увери, че той не би я подлагал на повече душевен тормоз предвид състоянието й. Трябваше да се върне. Нима някой би могъл да й даде убежище, да я скрие от собствения й съпруг под заплахата от съд и сериозно наказание? Баща й беше достатъчно разумен, за да й нареди веднага да се върне там, откъдето е пристигнала, реши той, променяйки внезапно отношението си към Мартин Стоун.