Върховното кралство [Наследникът]

Щеше да има петдесет удара на барабана.

И толкова удара с камшик.

Лорн се огъна и стисна юмруци при първия удар, понесе следващия и изкрещя на третия. На петия продължаваше да вика, а плътта по раните му пращеше. На седмия краката му се подкосиха. А на десетия за малко не изгуби съзнание.

Барабанът млъкна, за да отпочине ръката на палача.

Възползвайки се от тази почивка, Лорн сграбчи веригите, за които бяха вързани ръцете му и се изправи на крака, дишаше прекъслечно и пред очите му беше замъглено. Там, където камшикът беше ударил и оставил дълбоки рани, му се струваше като че стоманени стрели разяждат кожата му.

Палачът отново зае позиция и под ритъма на барабана ударите започнаха за нова серия от десет. Този път Лорн се огъна на втория и падна, като се държеше само на ръцете си. Червеният камшик браздеше гърба му, докато той се олюляваше, нацепи плътта му, а дъждът миеше раните на живо. Между два удара и два вика Лорн не успяваше вече да си поеме въздух.

След втората десетка Лорн понечи да се изправи, но не успя въпреки усилията си. Коленете му се огъваха и не можеха да го удържат. Китките му поемаха цялата тежест на тялото му и разранени от железата, кървяха, но той не ги забелязваше. Разраненият му гръб се беше превърнал в непоносима болка. Сякаш поточета от горяща лава се стичаха между трептящите му рани.

Мъчението бе подновено.

Ремъкът на червения камшик, напоен с кръв, направи и други рани, а някои разшири още повече и сега под проливния дъжд от тях се издигаше пара. Лорн се заклати, вече не беше на себе си, изпадна в делириум от страдание, гняв и безпомощност. Крещеше и крещеше до пълна загуба на гласа си, тялото му черпеше от последните си сили, за да се изпъне при всеки удар на камшика. И едва когато спря да чува раздиращите си викове, разбра, че мъчението е било прекъснато за трети път.

Палачът се приближи, като раздвижваше рамото си, и доволен разгледа своето произведение. Бяха му дадени нареждания за особена жестокост и той старателно изпълняваше задачата си, тъй като му беше обещано допълнително възнаграждение, ако — за нещастие, — осъденият не оцелееше.

Дъждът все така миеше раните му, но Лорн се беше превърнал в тръпнеща маса, която леко се поклащаше на веригите. Но беше жив и оставаше в съзнание за изумление на палача. Очите му се бяха обърнали. Мъчително хълцане повдигна гърдите му и на устата му се появи черна жлъч, която потече по брадичката му. Палачът направи гримаса от отвращение. После се върна на мястото си и вдигна ръка, прицели се грижливо и събра всичките си сили, напълно решен следващите десет удара да са последни.

Никой не можеше да понесе повече от това, което Лорн бе изтърпял.

Самият Лорн — в мъглата на обърканите си мисли — виждаше, че краят му настъпва.

Палачът замахна…

… но удар не последва.

Един юмрук беше стиснал ръката на палача. Изненадан и ядосан, мъжът се обърна и видя кой го държи.

Беше Вард.

— Достатъчно — каза той.

— Ама какво…?

— Казах: достатъчно.

Палачът пребледня.

— Вард! — извика Горланс. Поразен, той не бе успял да реагира, когато ковачът напусна строя и скочи на ешафода. — Призовавам ви да…