Ключът на Соломон

Историкът би се разсмял, ако всичко случило се през последните дни не бе причинило смъртта на няколко души, включително и на приятеля му Жорже. Не, каза си той. Всъщност не беше смешно. Разлисти вестника и отново прочете друга къса статия на десета страница на "Вашингтон Поуст", където се публикуваха местните новини. Съобщаваше се за затварянето на Ар стрийт и Ес стрийт в района на Шестнадесета улица заради учебна операция при пожар в една от сградите наоколо. Живеещите наблизо разказваха за хеликоптери, линейки и полицейски коли и недоволстваха заради провеждането на толкова грандиозно обучение между три и четири часа сутринта — време, което на никого не се струваше подходящо. От пожарната се оправдаваха, че са сметнали за по-разумно да проведат упражненията в този час, "за да не пречат на дневния трафик", като все пак се измъкваха с "ще го имаме предвид при следващи случаи".

Една ръка бутна вестника надолу.

— Е, миличък? Готов ли си?

Томаш вдигна поглед и видя Мария Флор, която му се усмихваше.

— Скоро пристигаме, скъпи. Не виждаш ли?

Историкът погледна през прозореца и видя индустриалната зона на Коимбра да профучава покрай тях, усети, че влакът намалява скоростта. Смътно си спомни, че бе чул високоговорителите във вагона да обявяват пристигането им, и видя няколко души да събират нещата си, подготвяйки се за слизане.

— Права си — каза той и сгъна вестника, след което се изправи, за да свали куфарите и на двамата. — Забавлявах се с начина, по който тези хора омаловажават случилото се. Не е за вярване. Дори са приписали самоубийство на Фъч, ти да видиш!

— Остави това, вече е минало.

Две минути по-късно влакът спря на гарата в Коимбра, където Томаш и Мария Флор слязоха с багажа си. Слънцето грееше, въздухът бе чист и цветовете искряха така, както само в Португалия. Това бе достатъчно, за да ги развесели.

— Е, моя bimbo — пошегува се той. — Ще хванем ли такси?

— Не ме наричай така.