Бунт [bg]

Брус се изправи, лицето му пребледня. Ръката му бутна настрани заповедта на краля от масата и тя падна върху дъските на подиума. Големият восъчен печат се пукна в средата.

— Или ще изпълниш дълга си — извика той, — или ще загубиш земите си! — Протегна ръка и взе чашата. — И в единия, и в другия случай ще се махнеш от очите ми.

Вятърът охлади кожата на Робърт, докато се взираше в синевата на настъпващата зора. Беше окъпан в бледа лунна светлина; потта лъщеше по изпъкналите места и вдлъбнатините на гърдите и корема му. Само след малко повече от месец беше рожденият му ден. Тези двадесет и три години личаха на тялото му. Беше станал висок като баща си, мускулест и строен от десетте години упражнения. Широки рамене, дълъг, мускулест гръб, завършващ с тесен кръст, ръце с изпъкнали вени. През последната година на гърдите му бяха поникнали гъсти фини, черни косми, които се спускаха в тънка линия към корема и продължаваха надолу, където отново се сгъстяваха. Тук-там по кожата му имаше белези — едни от рани, получени по време на упражнения, други в битка. Това вече не беше тяло на момче, а на мъж. Но въпреки силата си той се чувстваше по-безсилен от всякога.

Долу насипът, върху който беше построен замъкът Лохмейбън, се спускаше към хаотичните постройки във вътрешния двор. Отвъд дъсченото ограждение дърветата, осветени от лунната светлина, се простираха чак до Кърк Лох и езерото блестеше като огледало. Спомени за други времена на това място нахлуха в него като надигащ се прилив. Беше идвал тук като момче за през лятото, освободен от тягостното присъствие на баща си. Именно тук, в Лохмейбън, се научи да ловува и участва в съвет заедно с първите мъже на кралството, тук за пръв път беше с жена, тук родът му скърбеше за загубата на трона и дядо му му прехвърли правото да претендира за него. Тук, в сърцето на Анандейл, мечът на графа на Мар го направи рицар. Тук се ожени за Изобел и тук се роди дъщеря му.

Но въпреки че много неща го свързваха с това място, Робърт го чувстваше някак чуждо. Пейзажът вече не му действаше така, нито спомените от миналото. Така беше, откакто помогна да бъде взет Камъкът на съдбата от олтара на манастира в Скун. Споменът за дядо му, в миналото толкова ясен, беше започнал да избледнява, сякаш дори и спомените го изоставяха, за да избягат от ужасната истина. С облекчение прекара зимата в Карлайл. Завръщането в Шотландия, за да събере васалите на баща си за нападението срещу замъка на Дъглас, му тежеше като камък на сърцето.